ълшебните приказки заемат специално място в живота ни още от детството. Приказките за лека нощ са традиция, която ни връща към един древен начин на живот, когато хората след тежък работен ден запалвали огнището и се събирали около огъня с наближаването на нощта, след като всички били нахранени и сити. Точно по това време на деня се разказвали истории. В това има нещо изключително земно. Нещо, което съдържа богат източник на хранителни вещества за душата ни. Латинският произход на думите human (човек) и humility (смирение) произлиза от латинската дума humus, която означава земя. Смирението се смята за най-великата добродетел. „Всеки, който възвисява себе си, ще бъде смирен, а който смирява себе си, ще бъде възвисен“ (добре е да се прави разлика между смирен и скромен!). Огнището е било толкова неразделна част от къщата, че самото понятие се е използвало като синоним за домакинство, както в израза огнище и дом.
Приказките ни очароват, носят ни усещане за топлина и завръщане у дома – усещане, което извира от митичното царство на въображението (различно от фантазията). Въображението е противоотровата на роботизираното ежедневие. В природата на всеки от нас е разказването на истории. Всеки човек има своята история, която разкрива героични подвизи, коварни обрати, далечни земи, необятни простори, реки от сълзи и титанични битки. Можем да научим много, ако си припомним приказките, които са ни били разказвани в нашето детство. Те изглеждат почти вълшебни, защото ни свързват с дълбоко погребани в нас емоции, които не намират израз във външния свят. С порастването светът на въображението е отхвърлен от заобикалящата ни среда, тъй като е смятан за непродуктивен и безполезен.
Подобно отхвърляне и забрава ни тласкат да следваме линеен път на учене, работа, къща и брак. Този утъпкан път се превръща в опасност, когато води до едностранчиво развитие и архетипът на вечната младост остава потиснат. Човешкият живот се превръща в механично и автоматично съществуване, от което магията на детството, играта, красотата и творчеството са си отишли, поради което животът изглежда прозаичен и безсмислен. И когато не можем да намерим смисъл, започваме да се упояваме с краткотрайни удоволствия, които за миг изглеждат така, сякаш могат да запълнят вътрешната празнота. Самозаблудата и лъжата са едни от най-широко разпространените „удоволствия“, които все по-често днес водят именно до фантазии, лишени от връзка със земната реалност. В този смисъл – и с тялото.
Съдържание
Приказката като огледало
Приказките могат да ни вдъхнат усещането, че не сме сами в своите житейски борби. Човечеството се изправя пред тези изпитания под една или друга форма от зората на времето, а приказките въплъщават именно този фундаментален копнеж на човешкото битие. Когато четем за герои, които се борят с дракони, това отразява собствения ни житейски опит, в който нашите лични дракони олицетворяват изпитанията и несгодите по пътя ни – една трудна, но необходима част от стремежа към цялостност на личността ни. Придобитото съкровище е това, което ни тласка към себеосъществяване. Разбирайки по-добре себе си, ние можем да разберем по-добре и другите, и света около нас. Всеки от нас получава своя зов за приключение, който има избор дали да приеме или да отхвърли.
Можем да се изправим лице в лице с трудностите, което ще ни открие път към нови съкровища или да избягаме и да рискуваме да пропаднем в бездната на тревожността, депресията и безсмислието.
Ето защо, когато се изправим пред трудности, не бива да бъдем твърде сигурни, че това е отрицателно и фатално събитие. Може би пред нас се разкриват скрити кътчета в душата ни, които осветяват тайни богатства. Подобно на земеделец, който оре нивата си, но един ден ралото му се заплита в нещо и работата му бива прекъсната. Тогава обаче той открива таен вход към дълбока подземна пещера, пълна със съкровища. След като открием погребаното съкровище, пред нас застава задачата да интегрираме тези дълбоки царства на красотата в ежедневието си. Непредвидените беди могат да прекъснат житейския ни път по добри причини, които може би няма да проумеем веднага.
Какво са Приказките?
Персонажи като лошия, измамен вълк в „Червената шапчица“, говорещата жаба в „Жабокът принц“, злата вещица в „Хензел и Гретел“, Рапунцел – дългокосата девица в кулата или „Принцесата и граховото зърно“, вероятно ще останат в нашето въображение през целия ни живот. Приключенията, които приказките описват, често отразяват предизвикателствата, пред които се изправяме по време на нашия собствен житейски път. Те крият богато разнообразие от прозрения точно под повърхността си и очевидно са нещо много повече от просто забавление за деца. Голямо богатство е да се върнем отново към историите, които са ни повлияли в младостта ни, както и към героите, които сме харесвали или не. Тези, които са ни вдъхновявали и тези, които са ни плашили.
Във всички култури по света и конкретно в традиционното българско общество, приказките са имали съвсем различно приложение от съвременното (което е насочено основно към децата за лека нощ). Те са били живата памет и проводник на мъдростта, морала и ценностите за цялата общност и култура. Приказките са съкровищницата на човешкото богатство и опит, съхранила тайните на природата, произхода, задачите и смисъла на човешкия живот. По същата причина, ако човек се задълбочи и поразмисли за това какво разкриват приказките, ще може да проследи общата нишка в тях, независимо от кой край на света идват. Между другото, същото важи и за религиите, които по същество са подобни разказни истории – митологеми.
Българската дума „приказка“ произлиза от стария глагол „приказвам“ (с корен кажа/казати), като първоначално е означавала разговор, устно разказване или слово. Разказването на истории около огъня, особено в трудни и тежки времена, е било това, което е сплотявало хората. Тези истории са вдъхвали кураж, смисъл, споделеност и много често именно в тях хората са откривали дълго търсения отговор или указателна табела какво, къде, как и защо да правят. Приказките са свързани с нашите корени, предавали са се от уста на уста. Ето защо думата фолклор е съставена от две части: folk (народ) и lore (знание, мъдрост) – буквално „народна мъдрост“.
Понятието вълшебна приказка (fairytale) е използвано за първи път от френската писателка Мадам д’Оноа в края на XVII век. То принадлежи към фолклорния жанр, олицетворяващ митологията, народната мъдрост, моралните поуки и забавлението. Приказките съдържат в себе си едно лиминално (гранично) пространство – те изобразяват както профанния (обикновения), така и свещения свят. Героят или героинята напуска делничния свят и пристъпва във вълшебната реалност, където се сблъсква с присъствието на магия, съкровища, говорещи животни или предмети, и митични същества като феи, дракони, джуджета, великани, елфи, русалки, вещици и т.н.
Образите и мотивите във вълшебните приказки са архетипни и често съдържат магични елементи. Тук срещаме многообразието на архетипите: героя, детето, сянката, трикстера (измамника), глупака, мъдрия старец, девицата, поглъщащата майка и т.н.
Приказките представят прехода от нашия съзнателен делничен живот към несъзнавания и нуминозен „друг свят“, и обратно към ежедневието. Приказката може да завърши със завръщането на героя в обикновения свят – било то с натрупано богатство, било с празни ръце, но с облекчението, че е оцелял и е избягал от поглъщащото несъзнавано. Когато обаче, приказката приключва в магичния свят, това обикновено олицетворява трагичната загуба на индивида, погълнат от несъзнаваното.
Да вземем за пример приказката за Джак и бобеното зърно. Тъй като били твърде бедни, за да си набавят храна, майка му го накарала да продаде единствената им крава. Той я разменил за няколко вълшебни бобени зърна, но когато се прибрал у дома, майка му избухнала в ярост, че не я е продал за пари, и изхвърлила бобените зърна навън. На следващия ден израснало огромно бобено стъбло. Той се изкачил по него и стигнал до царство в небесата, където живеели един великан и съпругата му. Джак помолил за храна и жената любезно му дала. Когато великанът се прибрал, той подушил кръвта на англичанин и искал да го убие, но съпругата го увещала, че там няма никой. Джак откраднал торба със златни монети от великана и слязъл обратно долу. След това той се върнал още два пъти горе и откраднал кокошка, която снасяла златни яйца, както и вълшебна арфа, която свирила сама. При кражбата на арфата тя извикала към своя господар и великанът яростно хукнал след Джак. Но Джак бързо се спуснал по бобеното стъбло, намерил брадва и го отсякъл. Великанът паднал и загинал, а Джак и майка му вече били много богати и заживели щастливо до края на дните си.
В разговорния език понятието „вълшебна приказка“ се използва за описание на нещо с наивно щастлив край, което е нереално и е плод на нечие въображение. От психологическа гледна точка обаче, приказките отразяват нашия вътрешен свят, а героите олицетворяват аспекти от собственото ни Психе. Когато развиваме по-дълбоко себепознание, често откриваме, че историите разкриват езика на символизма и смисъла, които до този момент са били скрити. Зловещите и зли образи представят онези части от нас самите, които са били пренебрегнати или отхвърлени.
Дълбоката тъмна гора е често срещано превъплъщение на елементите на Сянката в нас – всичко онова, което се намира вътре в нас, но за което самите ние не подозираме. Чудовищата живеят в гората. Дивата природа отразява онези части от нас самите, които никога не биват напълно опитомени, а винаги остават до известна степен опасни. Това мистериозно и ужасяващо място крие „труднодостъпното съкровище“. На всеки от нас се налага да извърви този тъмен път в живота си. Първата ни реакция е желанието да го избегнем. Поглеждайки назад обаче, често осъзнаваме, че това са били изключително ценни моменти, които са ни принудили да открием непознати страни от себе си.
Приказките като елексир на живота за душата
Говори се, че приказкиte отразяват „философията на чекръка (хурката)“. Преместването им в детската стая е късно явление, което от XVIII в. насам е свързано с отхвърлянето на ирационалното и развитието на рационалния и материалистичен начин на съществуване. На тях започва да се гледа като на безсмислици, бабешки деветини, годни само за деца. Едва наскоро започнахме да откриваме отново тяхната огромна психологическа стойност. Забележителни примери със световен принос в тази посока, са аналитичните психотерапевти Мари-Луиз фон Франц и Клариса Пинкола Естес, написала Бягащата с вълци. Тази книга е психологически и литературен шедьовър, и неслучайно е известна като Библията за жени. И двете разглеждат вълшебните приказки като най-простия и директен израз на колективните несъзнавани човешки структури и архетипи.
Приказките са чистият израз на несъзнаваното: За разлика от сложните религиозни митове, вълшебните приказки са изчистени от културни или исторически наслоявания, разкривайки основните структурни модели на човешката психика.
Процесът на индивидуация и архетип на Себе-то: Историите отразяват вътрешното психологическо пътуване към целостта и себеосъществяването.
Методът на амплификация: Интерпретацията се опира на сравняването на мотивите с паралелен митологичен и символен материал, вместо те да бъдат свеждани до лични неврози.
Приказките в Българския Фолклор
Проследяването и развитието на историята на един народ е кодирано в основата на неговия фолклор, който е мост между минало, настояще и бъдеще. Днес, все още мнозинството от хората се държат и мислят така, сякаш нищо преди тях не е съществувало и нашите предци (от не толкова далечното минало дори!) са били аборигени. Сякаш нищо не е съществувало преди…. изкуствения интелект. Ако това бе вярно и се поразмислим, какво мислите, че ще пише в бъдещите исторически книги за днешния фолклор? Ако си представим, че нищо не е съществувало преди съвременния изкуствен интелект и днес човечеството е в своя „пик на развитие“ и „просветление’? Какви биха били историите, които ще се разказват за съвременния човек? Какво правят хората днес? Как живеят? Какви са техните ценности? Откъде идват тези ценности и коя е тяхната опора? Как се отнасят хората един към друг? Какво ги вълнува най-много?
Разбира се, всичко е циклично и човекът е част от самата природа, следователно съществува и живее по нейните закони, независимо дали днес ги познава/помни, или не. Те остават неизменни.
Българският фолклор е изпъстрен с приказки за животни, за селския бит, сиреч свързан е изключително силно със земята, нейната обработка и прибирането на нейните плодове. Тези процеси продължават да живеят в нас и колкото повече се отдалечаваме несъзнателно от тях, толкова повече губим връзка с нашите инстинкти, които са жизненоважни не само за физическото ни оцеляване, но с още по-голяма сила – за душевното ни и духовно развитие. В Под манастирската лоза на Елин Пелин откриваме, че той е владеел езика на символизма и всъщност цялостното му творчество е насочено не просто към битовото оцеляване, но към неговото одухотворяване. Семпло, без гръмки претенции, с огромна обич и разбиране на българската душа. В този сборник от разкази, Елин Пелин се отличава като гениален разказвач на истории, в които е вплел майсторски квинтесенцията на човешката природа и обединението на нейните противоположности – на добро и зло, на човешко и божествено, на животинско и човешко.
Макар героите в приказките да са животни, те същевременно са антропоморфни (човекоподобни) същества. От психологическа гледна точка, те са символични животни, тъй като животното е носител на проекцията на човешки психични фактори. С други думи, те са човешки, защото в действителност не представляват животинските инстинкти сами по себе си, а нашите собствени такива. Например, ако в дадена история една свиня е алчна, това, което се представя, не е алчността на истинската свиня, а нашата собствена „свинска“ алчност. И така, това е една антропоморфна свиня. Тези истории представляват изключително древна и основна форма на архетипни приказки. Децата под определена възраст предпочитат приказките за животни, тъй като другите истории с принцеси и дяволи изискват твърде много обяснения. Но ако кажете: „Кучето казало на котката“, тогава те слушат с най-голямо внимание и се концентрират. Изглежда прочее, че това е фундаменталният материал – най-дълбоката и най-древна форма на приказката.
Тълкуване на Легенди, Митове и Приказки
„Вълшебните приказки са най-чистият и прост израз на колективните несъзнавани психични процеси. Поради това тяхната стойност за научното изследване на несъзнаваното надхвърля тази на всеки друг материал. Те представят архетипите в тяхната най-проста, оголена и лаконична форма. В този си чист вид архетипните образи ни предоставят най-добрите насоки за разбирането на процесите, протичащи в колективната психика. В митовете, легендите или във всеки друг по-сложен митологичен материал ние достигаме до основните модели на човешката психика през пласт от културни наслоявания. Но във вълшебните приказки има много по-малко специфичен съзнателен културен материал и затова те отразяват основните модели на психиката много по-ясно.“
Мари-Луиз фон Франц, The Interpretation of Fairy Tales (Тълкуване на вълшебните приказки)
Митове като тези за Одисей и Херкулес изразяват националния характер на цивилизацията, в която са се породили – в случая в Гърция. Те често притежават по-красива форма от вълшебните приказки, поради което някои изследователи се изкушават да твърдят, че митът е голямото изкуство, а всичко останало са просто жалки останки. Легендите, от друга страна, са непроверими събития, предавани от минали времена, за които се вярва, че действително са се случили в човешката история.
Вълшебните приказки обаче, изразяват творческото въображение на обикновените хора и по-слабо образованите слоеве от населението. Те притежават огромното предимство да бъдат „наивни“ и затова са се оформяли в колективни групи, в резултат на което съдържат чист архетипен материал, незасенчен от лични проблеми. Ето защо, една вълшебна приказка може да бъде разбрана по целия свят и не е ограничена в рамките на една нация. Митовете, въпреки всичко, са важни, тъй като могат да послужат като мост, когато не виждаме смисъла в приказния материал, понеже той е твърде отдалечен от нашия съзнателен свят (Его). Както митовете, така и вълшебните приказки помагат на човешкото въображение да облече в разказ смисъла на житейските събития.
Човек трябва да казва нещата такива, каквито са – в техния истински и суров вид, без да ги разкрасява. Само тогава може да се открие достъп до архетипното царство.
Вълшебните приказки отразяват най-основните психологически структури на хората и именно в тях най-добре може да се изследва анатомията на психиката. Ето защо те са обект на научно изследване, каквото прави и фон Франц, стремейки се да разбере обективната психика или това, което Карл Юнг нарича колективно несъзнавано (домът на архетипите – унаследените модели на поведение на човечеството). От друга страна, имаме субективната психика или личното несъзнавано – съдържания с личен произход, които са били потиснати или забравени. Това е домът на комплексите – емоционално заредени групи от идеи или образи.
Сънищата се проявяват предимно в личното несъзнавано, докато вълшебните приказки олицетворяват колективното несъзнавано. И двете обаче констелират (задвижват) както комплекси, така и архетипи.
Психологът може да помогне за осигуряването на обективен поглед, така че човек да открие ключа, с който да отключи вътрешното си съкровище. В крайна сметка, обаче, работата трябва да бъде свършена от самия пациент. Фон Франц пише:
„Винаги казвам на студентите си да не учат лекциите ми, а да се опитват сами да тълкуват вълшебните приказки, защото това е единственият начин да се научат. Тълкуването е изкуство, всъщност занаят, който в крайна сметка зависи от самите вас. Часовете, в които всеки интерпретира една и съща приказка, се превръщат почти в изповед и същевременно в тест на Роршах. Това не може да бъде избегнато… защото трябва да вложите цялото си същество в него.“
Мари-Луиз фон Франц, Тълкуване на вълшебните приказки
Коя е историята, която разказваш ти?
Приказките съществуват както в устна, така и в писмена форма. Още от древността, традицията на приказките се е променяла по малко при всяко разказване и така са се появили множество варианти по света, макар във всички тях, да откриваме едни и същи мотиви, модели и поуки. Забележителното е, че повечето приказки, митове и легенди са оцелели, дори без да бъдат записани, благодарение единствено на силата на устното предание (story-telling). От уста на ухо.
Приказките ни позволяват да погледнем на собствения си свят през призмата на един по-различен свят. Това не е бягство от реалността, а обогатяване на живота. Нашият свят е пълен с магия и чудеса за онези, които имат очи да ги видят. И от самите нас зависи да се събудим за истинската красота на живота.
И понеже днес масово се говори за бъдещето, ако си представим за момент, че вече сме там, какво бихме написали за това защо днес масово хората преживяват криза на смисъла? Въпреки… изкуствения интелект и технологии, които „улесняват максимално“ живота на всички ни. Какво ще кажем за неспособността за смислено, човешко общуване на живо? За това, че повечето хора са станали свръхчувствителни към базови нелицеприятни истини за себе си? За това, че семейството и хората не се събират вече около огнището, а всеки поотделно пред екрана? Макар и тези процеси да имат своите причини и следствия, които не съзнаваме напълно, ми се струва, че търсенето на тези отговори, ще занимава все повече и повече хора, водейки ги именно към древната мъдрост, скрила своите съкровища в древните предания.
В случай, че огнището продължава да ни събира, какви истории си разказваме днес около него? Каква е историята, която разказваш ти? На себе си, на децата си, на близките си? Коя е любимата ти приказка и какво откриваш в нея за себе си и за света?
Източници
Eternalised. The Psychology of Fairy Tales. Eternalised Official Website
Von Franz, M.-L. (1996). The Interpretation of Fairy Tales: Revised Edition. Boston: Shambhala Publications. (Original work published 1970)
Семинар „Алхимия на Цялостния Човек“
Ако темата Ви е интересна и искате да разберете повече за себе си чрез анализа на приказки и преживяване извън виртуалната реалност, заповядайте на Семинара „Алхимия на Цялостния Човек“, който започва на 14.11.2026 г. и се провежда на живо в Клуб Magnum Opus.
Цветина Петкова
Aналитичен психолог, автор и юрист. Създател на Клуб за Психология и Алхимия Magnum Opus, където e и приемната за консултации. Работата и творчеството ми са свързани с изследване на митологията и приказките като метод за работа с Несъзнаваното.
→ Сесии & Консултации
