Наскоро в разговор с приятел, който има развита интуиция и е склонен към философски и научни разсъждения, ми зададе въпроса дали всъщност знам какво е думата „емоция“? Докато се подготвях да му разясня аналитично как стоят нещата от гледна точка на психологията, той продължи с това, че думата е чуждица в българския език, а употребата й като цяло, е сравнително ново явление. В този момент се отказах да му разяснявам каквото и да било, защото беше прав и си спомних за една от лекциите на Юнг, в която негови колеги му задават въпроса – каква е разликата между чувство, емоция и афект?

Психологически типове

Когато говорим за индивидуална стойност и ценности, винаги използваме израза „чувство за стойност“, с което преценяваме субективно случващото се. Следователно, чувството е рационална функция за преценка, която е субективна, тъй като се извършва от субект, който преценява обекта. Обратното е невъзможно. Не казваме „имам емоция за стойност“ или „или имам мисъл, че картината е грозна“, тъй като звучи безумно, нали? Можем да изчисляваме стойността – статистически, например, но това вече е въпрос на анализ и засяга функцията на мисленето като процес. Поради тази причина, чувството за стойност е израз именно на функцията чувство, която е една от четирите основни функции на съзнанието (мислене – чувство и интуиция – усещане), наред със съответната нагласа – външно ориентирана (екстравертна) и вътрешно ориентирана (интровертна).

Карл Юнг обособява основните функции и нагласи на съзнанието в стремежа си да изследва какво отличава хората един от друг. Резултатите от това продължило 20 години изследване, кулминират в революционния му труд за Психологическите типове, който би могъл да насочи и приближи човека към това да познае Себе си. Юнг дефинира мисленето и чувството като рационални функции, а интуицията и усещането (физическите сетива) като ирационални. Под „ирационални“ се има предвид, че възприемат директно без търсене на причина и рефлексия. Той отива и по-далеч, като сравнява функциите с четирите основни елемента – усещане (земя), чувство (вода), въздух (мисъл) и интуиция (огън).

Съвременните научно-експертни опити за интерпретации на това какво е чувство, какво е емоция и каква е разликата между тях, започват да изглеждат все по-неубедителни, тъй като са индикация именно за загубеното чувство на стойност и ориентирите на съзнание (към външния свят) в самия човек. Духът на времето (Zeitgeist), в който живеем, допълнително налага масовизирането на индивида и изключване на неговото чувство, тъй като той трябва да следва безброй техники и програми, за да бъде все по-ефективен, „конкуретноспособен“, продуктивен и „емоционално интелигентен“. За да се случи това, обаче, „емоциите“ следват да бъдат „овладени“, тъй като пречат на ефективното производство, биват обявени за „дивашки“, понеже са неконтролируеми, възникват внезапно и могат да бъдат опасни за установения ред на колективна продуктивност. Субективното (субект) е вече забранено, защото е неудобно и на негово място се налагат „новите обективни колективни ценности“ (обект). Интуицията също е недоброжелателно приета, понеже тя вижда по-голямата картина и какво има зад ъгъла.

„Светът ще те попита кой си и ако не знаеш, светът ще ти каже.“

Карл Юнг

Въпросът, който изниква е: можем ли действително да „програмираме“ Несъзнаваното с всевъзможни техники за дишане, хипноза и НЛП , за да контролираме нещо, което не познаваме и това да ни направи по-интелигентни? Или всъщност Несъзнаваното е това, което конролира нас и колкото повече отказваме да го признаем, толкова повече се ужасяваме от това да не ни превземе и залее, защото предчувстваме, че е извън нашия съзнателен контрол и опасността е съвсем реална?

Функции и нагласи на съзнанието

Имаме четири основни функции на съзнанието. Усещането ни казва, че нещо е. Мисленето ни казва какво е това нещо, чувстването – доколко ценно е то за нас. Но има и още една категория – времето. Нещата имат минало и бъдеще. Те идват отнякъде, отиват нанякъде, човек не знае откъде идват и накъде отиват, но може да има предчувствие за това. Например, човек не знае как ще се променят курсовете на акциите, но предчувства, че ще се покачат. Това наричаме интуиция – нещо като пророческа, необяснима способност. Например, аз не знам, че човекът срещу мен крие нещо угнетяващо в сърцето си, обаче на мен „така ми се струва“, имам „определено чувство“, въпреки че той може да изглежда много усмихнат и активен.

Тъй като когато говорим за функции на съзнанието, следва да имаме предвид, че те са вродени и представляват нещо като пътна карта за човека. Чрез тях възприемаме и обработваме впечатленията отвън и го правим по различен начин. При всеки човек водещата функция е различна, както и подредбата на останалите три. Същественото, което Юнг открива като закономерност е, че водещата функция е винаги противоположна на инфериорната – четвъртата. Именно тя разкрива това, което е най-трудно за човека и е мястото, където той среща най-много трудности. Тя е ключът към неговата Сянка и едновременно с това – врата към Несъзнаваното и неговото злато. Например, ако професорът е с развито мислене, със сигурност ще има сериозни затруднения с чувстването. Добър ориентир е тестът на MBTI, но е важно да държим в съзнанието си, че целта на подобни тестове е да служат за ориентири за себеизследване, а не да слагат хората в категории и да им лепят етикети! Всеки човек е един отделен микрокосмос.

Доминиращата функция придава на всеки човек неговата специфична психология. Психологическите функции, както и сетивните имат своя специфична енергия. Те не могат просто да „изключват“ чувстването или мисленето, или някоя от другите функции. Дори и да не искаш да мислиш, не можеш да спреш. Същото е и с чувстването. Вложената във всяка функция специфична енергия се стреми към изява. Когато, обаче, хората искат да ги потиснат по изкуствен начин, енергията не се губи, защото в пространството няма вакуум.

Чувство и чувстване

Все повече психолози, терапевти и експерти все още бъркат какво точно е чувството и когато не могат да намерят точната дума, която естественият разум винаги намира за неща, които съществуват реално, започват да си измислят думи за неща, които не съществуват. Винаги съм се дразнила, когато на хората им се говори като на роботи със сухи дефиниции и сложни обяснения, докато нещата могат да бъдат казани доста по-ясно и просто. Разбира се, макар за целите на науката да има нужда от точни дефиниции и разграничаване, в човешкото общуване, обаче, го намирам за неестествено, особено когато зад дефиницията липсва разбиране по същество. „Само психолозите измислят думи за неща, които не съществуват.“ (К.Г.Юнг)

Чувстването ни осведомява за стойността на нещата чрез тона на чувството. То ми казва например дали нещо е приемливо, съответно приятно или не – казва ми до колко едно нещо е ценно за мен. Това, което Юнг разграничава и установява по безспорен начин, и не се харесва на много хора, е че чувстването, както и мисленето, е една рационална функция. Например, макар някой да изглежда, че мисли много логично, същевременно мога да чувствам, че въпреки това, е морално уродливо.

„Всеки мислещ човек е абсолютно убеден, че чувстването не е рационална функция, а точно обратното – във висша степен ирационална. Никой не може да бъде съвършен във всички области. Който е съвършен в мисленето, сигурно не е в чувстването, понеже човек не може да прави тези неща едновременно – те си пречат едно на друго. Това означава, че ако наистина искате да мислите безпристрастно – научно или философски, трябва да изключите всякаква оценка чрез чувствата. Ако през това време сте обременени от оценки чрез чувството, сигурно ще започнете да си мислите по-скоро за свободната воля, отколкото за класификацията на въшките. Ценностните представи не са критерии за интелекта, те обаче съществуват и оценяването е важна психична функция. Те са интегриращи съставни части на една пълна представа за света. Ако искаме да ги изключим, възникват трудности“

Карл Юнг, Тавистокски лекции, За основите на аналитичната психология

При чувстването действа контролът за разлика от емоцията. Човекът овладява ситуацията и може да каже „Имам добро или лошо предчувствие за това или онова“. Всичко е спокойно и нищо не се случва. Би могъл съвсем спокойно и любезно да кажеш на някого „Мразя те“. Само ако го изкрещиш ядосано си в плен на емоцията. Ако го кажеш спокойно, няма да предизвикаш никаква емоция – нито у себе си, нито у другия. Затова емоциите са много заразителни, те са истинските психични бацилоносители. Човек може да усети това, когато се намира сред възбудена тълпа – независимо дали иска или не, бива увлечен от същата емоция. Точно обратното – чувствата на другите хора, въобще не ни засягат. По тази причина, диференцираният чувстващ тип действа по-скоро охлаждащо на обкръжението си, докато емоционалният тип реакция го нажежава, защото продължително време изпраща огнени струи. Пламъкът на емоцията е изписан на лицето му. Той прониква в човека и дразни собствената му симпатикова нервна система, тъй че след известно време започва да изпитва същите симптоми като другия. При чувствата не е така.

Разлика между чувство и емоция (афект)

Стигаме до най-актуалната тема за „емоционалната интелигентност“ и това, че днес всеки втори човек говори и обяснява колко е „емоционален или чувствителен“ и как изпитва „емоции“, а именно тук се допускат най-много грешки и недоразумения.

➤ Думата „емоция“ има латински корен, произлиза от глагола emovere, който е съставен от предлога ex- (навън) и глагола movere (движа, премествам). Първоначалното значение е било свързано с физическо преместване, разклащане или „изваждане от състояние на покой“. В съвременните езици думата навлиза през среднофренската дума émotion (XVI в.), която е означавала „вълнение“, „смущение“ или „социално раздвижване“. На български и до днес използваме думи и изрази със същото значение – „развълнуван съм“, „вълнувам се“, „има буря в мен“ и т.н. Общото при всички тези случаи, е че имаме движение на енергия. До XVIII-XIX век под „емоция“ често се е разбирало физическо или обществено вълнение. Можем да си представим какво се случва на места с много хора и тълпи.

➤ В миналото хората са говорели за страсти или ценности. „Емоцията“ става популярна с възхода на бихейвиоризма и позитивизма, където човекът трябва да бъде изследван в лаборатория. Ако го наречем „чувство“, то става субективно и неуловимо. Ако го наречем „емоция“, можем да го измерим чрез пулса и нивата на кортизол. Това е моментът, в който Психе (Душата) е изхвърлена, за да остане само биологията. Преди създаването на думата патология, лекарите са говорели и лекували именно страстите. Затова са използвали изрази като „този мъж сякаш е обладан/обсебен“, а дори и днес казваме „не знам какво ми стана, сякаш не бях на себе си“.

➤ Ако чувството не е диференцирано, тогава всичко става по обичайния начин и чувстването изявява всички онези архаични качества, които бихме могли да обобщим като „неразумно“. Но осъзнатото чувстване е една функция на разума, ориентирана към ценностните критерии. Когато се изследват емоциите, всъщност винаги се наблюдават състояния, характеризиращи се с физиологични интервенции – винаги има изменения във физиологическото състояние. Оттам идва и разликата между двете – чувстването протича без телесни или доловими физиологични явления, докато емоцията е белязана именно от промяна на физиологично ниво.

➤ Според Юнг емоцията не е функция на съзнанието или наша „природа“, тя е енергия, която ни завладява или нахлува (инвазия). Това се нарича афект. Нахлуването е тази силна „емоция“, която е симптом, че се е активирал автономен комплекс. Когато сме в състояние на силен афект, егото (съзнателният „аз“) губи контрол и бива залято от енергия от Несъзнаваното. Поради тази причина и днес в ежедневието си казваме, че „емоциите са заразни“. Затова, когато някой е под силен афект „заразява“ и останалите около него. Когато започнем да изследваме и наблюдаваме себе си, ще се научим как да разпознаваме и афекта – в себе си и в другите. И по-важното – какво иска да ни покаже той. Дали това е нашата Сянка, изплуваща от личното ни несъзнвано или е Сянка, идваща от колективното.

➤Емоциите са автономни. Те не се подчиняват на логиката. Затова опитът да бъдат „управлявани“ с интелект и „озаптени“ с техники и хапчета, често е обречен на провал или води до потискане, което както Юнг, така и все повече учени смятат за опасно. В най-добрия случай, ако се използват медикаменти, когато ситуацията наистина го изисква, временно се потиска (облекчава) симптомът. Когато нивата на хормоните се нормализират, не значи, че сме „изгонили“ афекта, нали? След това, той отново се появява, когато си иска. Предвид факта, че е автономен и се появява внезапно, т.е. идва от несъзнаваното, няма как да бъде „програмиран“. Всъщност, неговото появяване е сигнал за съзнанието от несъзнаваното, че „нещо иска да изплува на бял свят“, излиза на „повърхността“ и става видимо.

➤ Съществената и единствена разлика между чувство и афект е в степента. Ако дадена ценностна представа в определен момент стане доминираща, т.е. когато започне да причинява физиологически инервации, тя се превръща в емоция. Всички наши вътрешни процеси се придружават от леки физиологични дразнения, само че те са толкова слаби, че не можем да ги измерим. Редица експерименти, като например психо-галвиничният могат да измерят твърде точно емоциите. Подобен експеримент се основава на факта, че електрическото съпротивление на кожата се понижава под влиянието на емоциите. При наличие на чувство, то не се понижава.

Разлика между чувство и емпатия

Често бъркаме чувството с емпатията и то е защото те се различават по степен. Докато чувството е рационална функция на оценка – нашият вътрешен компас, който определя кое е ценно, етично и значимо за нас, то емпатията е механизъм на резонанс. Истинското поставяне на мястото на другия изисква съзнателна дистанция. Без нея емпатията се превръща в афективно „заразяване“ и „сливане“. Когато липсват здрави граници, ние не просто разбираме чуждата болка, а я попиваме, губейки собствения си център. Разликата е в това дали наблюдаваме бурята в другия, за да му помогнем или се оставяме тя да нахлуе в собствения ни дом и да ни потопи. Освен това е важно кога, как, защо и на кого искаме да помагаме – именно затова е нужна преценка. Когато виждам другия облян в сълзи, е човешко да изпитам състрадание, но ако започна да плача неконтролируемо и аз, без да знам защо – това обикновено е афектът на другия. Съществуват две възможности – или проектирам собствената си болка и ситуацията с другия човек активира моето лично несъзнавано, или нямам никакви вътрешни граници и попивам всичко отвън – ефектът на заразяването.

Хора с водещо екстравертно чувство като функция или поддържаща такава, обикновено се чувстват „заляти от чувствата на другите“, но това не са техните чувства, които ги заливат, а афектите им. В противен случай, няма да се преживее като „заливане“. Ще има резонанс, ще има сърдечна среща или липса на такава, но не и автоматично сливане с преживяването (емоциите) на другия.

Хората с доминиращ тип екстравертно чувство буквално живеят чрез „емоциите“ на другите. За тях е почти невъзможно да бъдат щастливи, ако хората около тях са в конфликт. Те са най-застрашени от това да загубят собствените си граници в името на „мира и хармонията“. Решението е да опознаят собствените си ориентири на съзнанието и своята инфериорна функция – която в случая ще е мисленето. И макар такива хора да изглеждат ирационални, бидейки „чувствителни“ (по неосъзнат начин), парадоксално те са заляти от мисли. За разлика от мислещия тип, който лесно може да превключва от една мисъл на друга. При него не така стои въпросът с чувствата.

Никоя функция не е автоматично диференцирана само защото е водеща. Диференциацията е процес на осъзнаване и отделяне (Индивидуация). Можеш да имаш водещо Чувство и то да бъде напълно „примитивно“ (архаично).

Мисъл и мислене

Днес масово се възприема внушението, че щом някакъв процес тече в главата ни, това е мислене. Обаче, както можем да видим и в изследванията на Юнг, мисленето е рационална функция за преценка, а не безкраен процес на събиране на информация, която очевидно става все по-трудно за хората да обработят. Не се случва нищо друго, освен не особено мелодичен шум и блъскане на трескави мисли, които не водят до нищо продуктивно – парадоксално, имайки предвид, че живеем в епохата на „рационалността“ и масовото производство. Иронията е, че колкото по-рационални се самозалъгваме, че сме, толкова по-ирационално започваме да се държим, тъй като това, което е потиснато и неосъзнато, залива с още по-голяма сила. И именно тук започва да се надига ужасът от това, което не виждаме и не познаваме, но някак си знаем, че е там и искаме да го сложим на каишка. Можем, но трябва първо да го разпознаем и признаем, че е в нас самите – то е част от нашата природа.

Човекът не е машина и алгоритъм (макар аналогията да не е съвсем неподходяща), който автоматично да генерира и бълва съдържание – т.е. мисли. Известните „инфлуенсъри“ вече са го разбрали, независимо дали са си го признали, но допускам, че умората от това бързо (нечовешко) темпо, скоро ще си каже думата.

Ако всеки ден бълвам съдържание, за да държа „вниманието на публиката“, нарушавам естествения ритъм – на активност и покой, какъвто виждаме в живата природа. В съня също. Тук виждаме, че AI вече върши чудесна работа, понеже по-голяма част от съдържанието в социалните канали е безлично и еднакво. Той обаче също мисли механично (без да се замисля и бави!) и тук вече ни е победил по автоматизъм. Ако предлагаш хляб и зрелища на хората всяка седмица, това ще спре да ги „впечатлява“, сетивата им са вече презаситени. Ето защо са нужни постът и молитвата в различните религиозни и духовни традиции – там се вижда същият естествен ритъм, има си определено време, ден, сезон и т.н. Значи хората винаги са се съобразявали с природата, когато са извършвали тези ритуали. Днес се съобразяваме само със себе си, но иронично – въпреки високия технологичен напредък, сме загубили съзнание за това кои сме и кое е това Себе въобще. Добре, че имаме имена, макар че и те се повтарят, та става все още по-трудно да разберем кой кой е. Доста скучно, а?

Творческият импулс не може да бъде бълван, нито може да те осенява всеки ден или по график. Наред с това, преработката на възприетото съдържание отнема време. Понеже масовият човек вече не разполага със своето време и не следва естествения универсален ритъм, в играта влиза неговото отроче – AI, което очевидно ни превъзхожда в събирането и обработката на информация. Не е същото като да мислиш, т.е. разсъждаваш естествено, въпреки че можеш да продължиш да го правиш механично, разбира се. Когнитивната наука тук много е напреднала. Тя може да го обясни чудесно. Може ли човекът да се състезава с изкуствения интелект, който сам е създал и захранва, и каква е крайната цел – безсмъртието на вечно младия, умен и красив човек-киборг, който вече се зачева и по изкуствен път? Защо иска неговото дете да мисли изкуствено (макар и светкавично), след като интимността и култивирането на интелигентност не могат да се програмират за 1 година, докато тяхната имитация става все по-осезаемо изкуствена? Развитието на човешкото съзнание изглежда като бавен, болезнен и продължителен процес на фона на скорострелното технологично развитие днес, което в идните години, ще даде своите „плодове“.

В обобщение, за да мисля пълноценно, трябва да мога да преценявам. Ако не мога да извършвам преценка, имам мисли, но не мисля действително, понеже второто иска сериозно усилие. Днес нямаме „време за губене“ за „подобни мисли“. Последната година, вече няколко пъти ми се случва, докато водя разговор с човек и го попитам – защо така мисли по даден въпрос, да получавам (видимо раздразнително) отговор „нямам време да мисля“. И тук разговорът за мен приключва. Не защото искам да си говоря само с професори, не. Трябва да кажа, че повечето винаги съм ги намирала за ужасно скучни. Но чувството да говориш с призрак, вместо с човек, е като да наливаш „от пусто в празно“, а енергията е ценен ресурс, не бива да го пилеем безрасъдно. Като добавим и факта, че от последните няколко века, чувстването е обявено за „субективно“ и за „ирационално“, за „женска работа“, а с това на практика забранено, изглежда че дотук имаме две функции на съзнанието, които са в сериозна беда. Да видим какво се случва с останалите две.

Усещане и сетивност

Усещането е нашата сетивна функция, която ни казва, че масата е твърда и че огънят е топъл и горещ. То е функция на реалността, с която опознаваме материята. Това е сетивността, която дава заземеност на преживяването и опознаване на непосредствено случващото се. Сетивността е общата сума от възприетите от мен външни факти, които съм получил от сетивата си. Усещането ми казва, че нещо е – не казва какво е то и всъщност не ми дава никаква информация за това „нещо“, а само ми казва, че нещото е. Обикновено типът хора, в който доминират усещанията, вижда нещата каквито са, но няма интуиция, просто защото двете не могат да функционират едновременно – това би било твърде трудно. Ето защо при всички 4 функции, наблюдаваме принципа на противоположностите. Следователно, при развито усещане – то ще бъде диференцирано, докато интуицията – недиференцирана. Това значи, че автоматично тя става инфериорна фунцкия за този тип. Усещащият тип остава при нещата. Той остава задълго в дадена действителност. За него нещо е истинско, когато е реално. Ако няма пред себе си ясно осезаема реалност – четири стени наоколо, той се разболява. Вижда се, че както тук, така и при всички останали функции, всяка от тях има – ниско и високо проявление, и зависи от индвидуалната „подредба“ на останалите в съзнанието на човека.

Интуиция и интуитивност

Интуицията е вид възприятие, което не получаваме от сетивата, а от Несъзнаваното. Не знаем как точно се случва и защо, но е факт, че се случва, дори и да не можем да си обясним как така някой знае нещо, което в действителност не може да знае. Не знам как той е стигнал „дотам“, но той вече го „знае“ и може да действа в съответствие с това. Така например, пророческите сънища, телепатичните явления, ясновидството и други подобни, са от сферата на интуицията. Сблъсквам се с нея често и съм убедена, че тя съществува. Достатъчно научни данни за експерименти и изследвания има на велики учени, включително и на Юнг, и знам, че тези дейности те първа ще се развиват и то с особен приоритет.

„В действителност, интуицията е съвсем естествена функция, нещо напълно нормално, а те е и необходима, защото запълва празнината точно в момент, когато поради липса на някакъв факт, не можем да възприемем, да помислим или да усетим нещо. Така например, миналото вече не е реално, а бъдещето не е толкова реално, както си мислим. Затова трябва да сме благодарни на Небето за тази функция, която ни дава известен поглед за нещата зад ъгъла. Лекарите например, които често се изправят пред напълно непознати ситуации, съвсем естествено са принудени често да използват интуицията. Някои диагнози се поставят именно благодарение на тази „тайнствена“ функция.„

Карл Юнг, Тавистокски лекции, За основите на аналитичната психология

Вече е отдавна установено, че хората, които живеят сред дивата природа, ползват предимно интуицията си. Същото се отнася и за хора, които опитват нещо ново в непознати области, за пионерите. Изобретатели и съдии също се уповават на интуицията си. Винаги, когато човек се сблъска с непознати ситуации, в които не може да се придържа към някакви общоприети стойности или утвърдени понятия, той се уповава на възможностите на интуицията.

Разлика между чувство и интуиция

➤ Интуицията вижда възможности, скрити връзки и бъдещи потенциали зад повърхността на фактите и видимото. Тя работи с цялостната картина (има хрумвания), без да минава по пътя на логиката, но веднага прави взаимовръзки между случващото се и това, което вижда. Например, имам предчувствие, че утре ще ми предложат печелившо партньорство. Не знаете защо, просто „виждате“ крайния резултат.

➤ Чувство: Оценяваща (рационална) функция – служи за вземане на решения въз основа на ценност и стойност. Фокусира се върху ценности и етика. Отговаря на въпроса „Харесва ли ми? Ценно ли е?“. Произхожда от субективна оценка на реалността.

➤ Интуиция: Възприемаща (ирационална) функция – вижда възможности, взаимовръзки, прозрения и смисъл. Отговаря на въпроса „Какво се крие зад това? Какво следва?“. Произхожда от Несъзнаваното – вижда „по-голямата картина“ и често какво стои зад случващото се.

➤ И според мен, тук идва голямото объркване при чувствителния тип – на чувството с интуицията, тъй като особено ако е доминираща и с екстравертна нагласа, той „попива чувствата“ на другите и по този начин практически се слива с тях и техните настроения или афекти. Докато интуицията „вижда“ какво стои зад афекта, например и тогава човекът не черпи непосредствена информация от самите преживявания или афекти на другите.

От „програмиране“ към Индивидуация

В съвременния свят, обсебен от алгоритми, често ни предлагат наръчници за „емоционална интелигентност“, които звучат по-скоро като инструкции за програмиране на роботи, отколкото като път към човешко освобождение и развитие. Опитът да „рационализираме“ афектите и да ги опитомим чрез механични техники е симптом на една дълбока загуба – загубата на връзката с инстинктите, архетипите и суровата природа на несъзнаваното.

Сянката не може да бъде програмирана. Тя не е софтуерна грешка, която се поправя с мисловни упражнения. Срещата с несъзнаваното винаги преминава през тъмната нощ на душата и през катарзиса на преживяната истина. Колкото повече се залъгваме, че владеем страстите си чрез интелекта, толкова по-ирационални и деструктивни стават те в своята недиференцирана форма.

Алхимия на Съзнанието

Живата интелигентност не е механично свойство, а способността да видим цялостната човешка природа, разпъната между своята нисша и Висша природа. Тук идва мястото, в което можем да проследим и как работят седемте Херметични принципи: „Всичкото е Разум“ и „Каквото е Горе, това е и долу“. Чрез Познанието на учени като Юнг и Омраам Айванов, ние бихме могли да осъзнаем себе си чрез йерархията на битието:

➤ Духът (Висшият Разум), който трябва да направлява нисшия ни Ум – той служи за обработка на информация, която наричаме интелект, който е имитация на интелигентност, понеже тя е всичко друго, но не и автоматична, още по-малко механична. Това, обаче, означава да признаем, че не сме господари на собствения си дом и да подчиним доброволно Ума на Разума.

➤ Душата (Сърцето), която в своята Висша форма е орган на чистата ценност (Чувството), а в нисшето си проявление – арена на страстите и афектите, които днес наричаме „емоции“, които ни обладават. Ако си я представим като мост, би било интересно да си помислим какво преминава точно по него.

➤ Тялото, което е съдът и формата – ако умът може и да послъгва, то тялото не може, затова науката говори за соматични реакции. Чрез тялото се проявява това, което успяваме или не успяваме да приземим. Суровите и първичните инстинкти са вродени и унаследени. Желанието да се откъснем от тях, да ги заглушим или изтласкаме, вместо да ги култивираме и впрегнем в работа, става видимо и чрез нашето тяло. Затова вместо да ги програмираме, трябва да ги интегрираме.

Битката между ума и сърцето всъщност е съпротивата на нашата животинска воля срещу Висшия ни Аз. Ние не сме „програмирани“ машини, а живи системи, които се стремят към естествено усъвършенстване, което днес очевидно сме заменили с изкуствено. Когато подчиним първичните си инстинкти и архетипни сили на Разума, ние преставаме да бъдем жертви на психични зарази (масови психози).

Разликата е фундаментална: програмирането е опит за изкуствено опитомяване на несъзнаваното, докато Алхимията е съзнателно разширение на съзнанието. Само чрез това интегрално разбиране за човека – като съюз между Дух, душа и тяло, можем да говорим не просто за емоционална, а за естествена човешка интелигентност. И именно в това обединение на противоположностите, в приемането на суровата ни природа и превръщането ѝ в слуга на Висшия Аз, се ражда „златото“ на съзнанието. От срещата лице в лице със Сянката.

От изкуствен (интелект) към Изкуство

В цивилизационния преход, в който се намираме, е жизненоважно да останем будни за истинските си мотиви и намерения. Извръщането на поглед и липсата на смелост да назовем злото, не е белег на морално превъзходство – напротив, това е предателство към собствената ни природа. Отказвайки да видим това, което е пред очите ни и вътре в нас, се превръщаме в съучастници на колективното невежество. Колкото повече отричаме съществуването на злото, на което сме способни, толкова по-дълбоко попадаме в неговия плен. И тогава започваме да го виждаме само навън, докато ние оставаме сякаш ставаме все по-послушни и примирени.

Героят във всеки мит, класически роман и филм преминава през изпитания, които винаги са огледало на неговите лични страхове и сенки, а не на тези на околните. В този смисъл, истинското зло днес не е липсата на информация, а активният отказ от себепознание и лична отговорност. Невежеството се е превърнало в избор на удобство и комфорт. За радост обаче, независимо от нашата съпротива, бавно, но сигурно сме се запътили към неизбежното обединение на противоположностите – вътре в човека. В този дух, изкуственият интелект може да бъде ценен съюзник в пътешествието ни – стига да сме готови най-после да се погледнем в огледалото, от което едновременно толкова силно се плашим и на което толкова много се възхищаваме.

Във филма „Двестагодишен човек“ роботът Андрю започва пътя си като перфектна машина, но съзнателно избира да преживее болката и смъртта, за да заслужи правото да бъде човек. В „Аз, роботът“ Сони се ражда от „хаоса на кода“, но той притежава сънища, интуиция и способността да разпознава символите. Не е ли иронично, че в киното за роботи, най-човечните образи са тези на машини, които копнеят за душа и Творец – онова, което ги кара да се чувстват живи, докато в реалността най-плашещите са тези на хора, които доброволно се превръщат в машини, за да не чувстват тежестта на собственото си съществуване?

Значи, машината намира смелостта да се самоизследва с въпросите: „Кой съм аз? Имам ли душа и къде е тя?“, а човекът ги има даром, но отрича тяхното съществуване, така ли се оказва? И ако да, утре ще можем ли да различим естествения от изкуствения киборг (човек)?