В психиката ни съществува както външен, така и вътрешен свят, а Карл Юнг възражда понятието за Персона (социалната маска, която поставяме в социума), която се намира между егото и обществото, като тя олицетворява именно нашия съзнателен живот и външния свят. Вътрешният свят или Несъзнаваното е мястото, където започва истинското приключение. Тук се срещаме със Сянката, Анима, Анимус и Себе-то (цялостна личност/Self), които като всеки архетип (и всъщност, всичко съществуващо) имат светъл и тъмен аспект – ниско и високо проявление.
Сянката може да бъде изведена от съдържанието на личното несъзнавано (лични преживявания, спомени и ситуации, придобити през живота на индивида). За да стане човек съзнателен за нея, той неизбежно се изправя лице в лице с тъмните аспекти на личността си – настоящи и реални. В случай, че отказва да го направи, той несъзнателно ги проектира върху другите, превръщайки света в копие на собственото си непознато лице. Работата със Сянката е необходимо условие за всякакъв вид себепознание, макар че именно тя среща най-силната съпротива.
(Виж Колективна сянка и проекция: Прекрасен нов свят)
Докато Сянката винаги е от същия пол като субекта, когато говорим за противоположния пол, източникът на проекции приема формата на контрасексуална фигура – Анима при мъжа и Анимус при жената, които често се появяват зад Сянката, носейки нови и трудни проблеми. Ако не осъзнавате своя Анимус, той ще се „ожени“ за вашата Сянка и обратното. Анимата е персонификация на всички женски психологически тенденции в мъжа, докато Анимусът е персонификация на всички мъжки психологически тенденции в жената. Те винаги ще изразяват това, което ви липсва, тъй като имат допълваща природа. Съставляват част от колективното несъзнавано като архетипи и колективно унаследени модели на поведение, които са автономни, което ги прави особено трудни за интегриране в личността.
Точно както Персоната служи като естествен мост към света, функцията на Анима и Анимус е да създадат връзка с дълбините на психиката. Интеграцията на Сянката или осъзнаването на личното несъзнавано, бележи първия етап в аналитичната психология, създадена от Юнг. Без този процес и стъпка, разпознаването и интегрирането на Анимата и Анимуса е невъзможно.
След разпознаване и интегриране на личното несъзнавано и сянка, идва ред на признаването на Анима и Анимус, които от своя страна формират моста към най-фундаменталната фигура, която предстои да се появи – архетипът на Себето, символизиращ целостта на индивида.
Съдържание
Animus: Мъжът отвътре
Анимусът има допълващ характер и носи на жената това, което тя съзнателно не притежава (Логос, структура, дисциплина и воля). Той е автономен, тъй като действа като „чуждо тяло“ в психиката – затова се преживява като външна съдба, например тиранин (Кронос) или идеализиран образ (Ерос). Понеже е архетип, той не е поредният „личен проблем“, а част от общата човешка опитност. Анимусът е колективният образ на мъжкото начало (принцип) в психиката на жената – събирателен първообраз от образа на бащата, на мъжките близки фигури в рода и отивайки още по-далеч – на унаследените психични първообрази на мъжкото в нацията и колективното несъзнвано като цяло.
Анимусът (мъжът отвътре) е персонификация на всички мъжки психологически тенденции у жената – проявява както добри, така и лоши аспекти. Той обаче не се появява под формата на еротична фантазия или настроение (както Анимата при мъжа), а по-скоро приема формата на скрито „свещено“ убеждение относно собствените ни предположения. Точно както характерът на Анимата при мъжа се оформя от неговата майка, така и Анимусът е повлиян от бащата на жената. Бащата дарява Анимуса на дъщеря си с неоспорими и неопровержими „истинни“ убеждения – убеждения, които никога не включват личната реалност на самата жена такава, каквато е тя в действителност. Негативните аспекти на Анимуса примамват жените далеч от всички човешкиите взаимоотношения на близост и интимност, и олицетворяват пашкул от мечтателни мисли, изпълнен с желания и съждения за това как нещата „трябва да бъдат“, което изолира жената от реалността на живота.
Несъзнаваното непреклонно мнение на Анимуса може да доведе до неестествена пасивност и парализа на всички чувства или до дълбока несигурност. В дълбините на съществото на жената Анимусът шепне: „Ти си безнадеждна. Какъв е смисълът да опитваш? Няма смисъл да правиш каквото и да било. Животът никога няма да се промени към по-добро.“ Както се случва и при сенчестия аспект на Анимата (Поглъщащата майка), Анимусът също приема вампиричен аспект (Поглъщащият баща – Кронос).
„Една от (негативните) дейности на Анимуса в живота на жената е да краде, да изсмуква живот от други хора. Такава жена се превръща във вампир, защото самата тя няма живот в себе си. Но тя се нуждае от живот и затова трябва да го вземе оттам, където го намери. Негативният дявол-Анимус убива всеки женски аспект в живота.“
Анимус и Анима във вълшебните приказки, Мари-Луиз фон Франц
За съжаление, винаги когато човек е обсебен от Анимата или Анимуса, изглежда сякаш ние самите имаме такива мисли и чувства. Егото се идентифицира с тях до такава степен, че е неспособно да се дистанцира и да ги види такива, каквито са. Човек наистина бива обсебен от несъзнаваното и едва след като обсебеността отшуми, осъзнава с ужас, че е казал и направил неща, диаметрално противоположни на неговите действителни мисли и чувства.
Подобно на Анимата, Анимусът не се състои единствено от негативни качества като цинизъм, жестокост, празнословие (или словоблудтсво) или мълчаливи, упорити и зловредни идеи. Той също има много положителна и ценна страна – именно Анимусът може да изгради мост към Себето чрез своята творческа дейност. Ако една жена осъзнае кой и какво е нейният Анимус, той може да се превърне в безценен вътрешен спътник, който я дарява с мъжките качества на инициативност, смелост, обективност и духовна мъдрост.
Негативен Анимус: Легендата за Кронос
Ако разгледаме легендата за гръцкия бог Кронос и по-късното му римско проявление като Сатурн, можем да открием пряка връзка с негативното архетипно изражение на Анимуса при жена с подобен бащин комплекс. Ще разгледаме случая на жена на 37 години, работеща като адвокат, която дойде при мен за да сподели, че е изморена да води чужди битки, но най-вече от това, че и до днес баща й и звъни по два пъти на ден, а тя от години се опитвала да се отскубне от неговия задушаващ контрол. Чувствала се разкъсна между признателността към него, че той я подпомагал финансово, докато тя реализирала важни проекти в годините, но след 35 годинишна възраст започнала да разпознава, че неговата власт се изразявала най-силно чрез парите. Той не просто осигурявал висок стандарт, а превръщал финансовата си мощ в инструмент за емоционален шантаж, напомняйки постоянно на всички около себе си, че е техният единствен благодетел.
Продължи да споделя как израснала в среда, където майка й била в позиция на пълно подчинение спрямо фигурата на баща й. Той олицетворявал класическия сатурнов авторитет: висок социален статус, финансова мощ и система от ригидни правила. От друга страна, майката заемала архетипната роля на „жертвената светица“ или Пепеляшка, чиято пасивност само подхранвала тираничната воля на мъжа.
Майката имала богато въображение, но изглеждала неинициативна, занемерена по отношение на външния си вид и се чувствала безсилна да се противопостави открито на своя съпруг, докато той обсебвал още от бебе тяхната дъщеря. Бащата се държал неуважително към майката и системно я обезценявал, но същевременно поставил дъщерята на пиедестал. Откакто тя се родила, той твърдо вярвал, че е нейният единствен „истински създател“. Тя била неговият проект, неговото „всичко“, за което той правел всичко — но на цената на нейната идентичност. Тази динамика подклаждала отношения на конкуренция и завист между майката и дъщерята. Майката не изпитвала топли чувства към детето си, напротив — проявявала пасивна агресия, изпозлвайки инструмента на критиката за щяло и нещяло.
Дъщерята усещала от малка, че на майка ѝ липсва майчински инстинкт, тъй като самата майка била погълната от собствената си роля на жертва. Когато родителите се развели (дъщерята била на 14), и майката се омъжила повторно само година по-късно за пълната противоположност на първия си мъж, момичето не усетило липса. Тя не виждала разлика между присъствието и отсъствието на една фигура, която никога не е била нейна опора.
Вторият съпруг на майката се появява като пълно отрицание на Кронос: мил, вежлив и социално адаптиран, той умее да готви, чисти и строи, но най-вече – той никога не противоречи. В тази нова конфигурация ролите се подменят: бившата „слугиня“ най-после заема мястото на този, който определя правилата. Тя символично „завещава“ дъщеря си на първия си мъж и окончателно се оттегля от живота ѝ. Този модел на подчинение обаче, не започва от първия брак. Майката е била тренирана за ролята на слугиня още в родното си семейство, където е била подчинена на своята собствена майка – фигура на тиранична, вербално и физически агресивна жена. Нейният баща (дядото) пък бил „вечно усмихнатият“ светец-великомъченик, който безропотно понасял пердаха от съпругата си. Тук откриваме корена на изкривения Анимус: когато бащиният принцип е сведен до мълчаливо страдание, той оставя вакуум, който неизбежно се запълва от деструктивен женски контрол.
Това е сенчестата проява на женското поглъщане, което се скрива в „пасивността“ или в „свещените убеждения“. Дъщерята, бидейки юрист, „превежда“ майчиното поглъщане на езика на бащиния закон. Тя става пазител на структурата. Женското поглъщане тук се проявява като перфекционизъм – стремежът всичко да бъде „изрядно“, за да не бъдеш „наказан“ или „отлъчен“ от невидимото царство.
Тези архетипи се въртят като зъбчати колела. Майката предава на дъщерята затруднението да бъде „жена“ (защото женското е равно на слугиня или е поглъщащо и тиранично), а бащата предава на дъщерята Анимус, който е „оловния тежък закон“. Затова Юнг споделя:
„Нищо не оказва по-силно психологическо въздействие върху средата и особено върху децата от неизживения живот на родителите.“
Карл Юнг, За развитието на личността
Родовата сянка като потенциал за злато
В центъра на този родов космос виждаме бабата – Поглъщащата майка – „абсолютният закон“, на който всичко било подчинено и чиято дума разпределя съдбите: кой, къде и как да съществува. Всяко несъгласие с нейния „закон“ било наказвано с унижения и физическо посегателство, но парадоксално – никой не смеел да напусне нейното владение. В този дом властвало колективното вцепенение, че няма нищо по-ужасяващо от това да бъдеш прокуден от нейния „рай“. Членовете на семейството били като омагьосани от илюзията, че тя знае най-добре „кое е добро за всички“ и че нейната тирания всъщност е „жертва в името на семейството“. Така се затваря веригата: смачканият Анимус на дядото оставя пространство за тиранията на бабата, която отглежда дъщеря (майката), способна да бъде единствено слугиня или деспот, докато накрая се появи Кронос (бащата), за да анексира следващото поколение.
Когато 37-годишната жена адвокат започна да разплита тези родови нишки в терапевтичните ни сесии, тя направи най-важното откритие: нейният баща-Кронос не е случайна фигура. Той е бил „повикан“ от родовата система, за да запълни вакуума от липса на здравословен мъжки авторитет. Самата тя, бидейки на пиедестал, всъщност е била заложник на неговия страх от загуба на контрол.
Личната сянка е вратата към златото на човека. В мита за Кронос, той изяжда децата си, а в разглеждания случай бащата „храни“ дъщерята с пари, за да я държи в стомаха си (под контрол). Това натякване за парите е начинът, по който той казва: „Ти съществуваш, само защото аз плащам за това“. Като се обявява за „единствен създател“, той извършва архетипно насилие над женското. Той краде ролята на природата. Това е моментът, в който Анимусът става обебващ – той не структурира живота, той го анексира.
Разпознавайки „омагьосания танц“ на своите предци, дъщерята спира да води „чужди битки“. Тя разбира, че интелектуалната ѝ броня (юридическата прецизност) е била кована, за да я защити от поглъщането на бабата и обсебването на бащата. Нейният Анимус вече не е „вътрешен тиранин“, а Златният Логос. Тя започва да използва силата, дисциплината и волята си (които е усвоила от баща си), но не за да му служи, а за да изгради свой собствен суверенитет. Така адвокатката излиза от корема на баща си и спира да бъде „детето на Кронос“, за да се превърне в Архитект на собствената си Истина. Вместо да „жертва живота си“ (като баба си) или да „бъде слугиня“ (като майка си), тя избира да бъде Субект. В този миг негативният Кронос се детронира. Остава само Висшият Сатурн – способността да поставяш ясни граници и да владееш собственото си време. Това е пътят от оловото на родовия дълг към златото на личната свобода. Това е Висшата Милост.
В този родов танц наблюдаваме една невидима, но желязна симбиоза. От страната на майката откриваме осакатения (погълнат) Анимус – дядото-великомъченик, чиято пасивност е родила дълбоко презрение към слабите мъже у неговата съпруга (бабата) и дъщеря (майката). Това презрение обаче е маска на непосилен страх. Бабата е била тиранична, защото вероятно нейният собствен баща е бил същият жесток Кронос – и тя е усвоила неговия камшик, за да не бъде отново негова жертва. Така по женска линия се предава парадоксът: жените презират слабите мъже, но подсъзнателно избират или тях (за да ги доминират), или тирани (за да ги ‘спасяват’).
Тази сянка неизбежно живее и в дъщерята-адвокат. От една страна, тя носи наследството на Кронос (баща ѝ) – неговата обсебваща воля и финансов контрол. От друга – носи презрението на майка си към слабостта. Къде е силата на дъщерята тогава? Нейната задача не е да „очерни“ или обявинява предците си, а да разпознае тези две крайности в себе си. Нейният Анимус е бил кован в тази пещ – тя е взела структурата и дисциплината от Кронос и издръжливостта от линията на „светците“.
Трансмутацията се случва, когато тя спре да използва тези сили за защита (водене на чужди битки и доказване пред бащата и външния свят) и започне да ги използва за личната си автономия. Когато разпознае, че „тиранинът“ и „светецът“ са двете лица на една и съща липса на личен суверенитет, тя най-после „излиза“ от симбиозата. Нейният Анимус се превръща в Златния Логос – силата да градиш собствен закон, който не се крепи на подчинението на другите, а на личната ти Истина. Познаването на тези нишки не е присъда, а карта към нейното най-голямо богатство: Свободната Воля.
Animus possidendi: Обсебване от Анимуса
В правото понятието Animus possidendi (намерение за своене) е задължителен елемент на владението. Това е субективният психичен момент, при който едно лице държи вещта с ясното съзнание и воля да я владее като своя собствена. Пренесено в територията на аналитичната психология, това понятие придобива застрашителен, но изключително точен символичен и реален смисъл: кой всъщност владее „територията“ на твоята психика? Кой е товят Анимус днес и какво владее той?
Corpus (физическото държане) без Animus (намерението за своене) те оставя в ролята на обикновен пазач на чужда вещ. В аналитичен и психологичен конктекст, това е жената, която „обслужва чужд интерес“, докато мисли, че живее собствения си живот. В правото можеш да държиш една вещ десетилетия и никога да не станеш нейн собственик, ако ти липсва animus (волята да я имаш за своя). В психиката обаче, е по-опасно, макар символиката да е еднозначна: жената може да „държи“ титли, кариера, морал и поведение, които изглеждат като нейни, но да се окаже, че тя е администратор (държател) на чужда воля и намерение. При такава ситуация, тя се оказва в състояние на detentio (държане) – пази и поддържа една чужда амбиция, мнение и поведение, мислейки, че това е нейният живот. Възможно е и обратното, както в случая с обсебения анимус – той да държи и владее жената. Затова е от изключителна важност тя да открие кой и какъв нейният анимус.
Когато жената разпознае, че е отраснала под владението на архетипа на Кронос например, нейният Анимус често се намира в състояние на „недобросъвестно владение“. Той е силно повлияян от външни авторитети, бащини проекции и родови дългове – или се подчинява сляпо или се бунтува яростно срещу тях. И двете обаче, са проява на слаб и неосъзнат анимус – свръхкритичен или свръхборбен. Често жената вярва, че нейните решения, нейните амбиции и дори нейният гняв са нейни собствени (Animus). Но при по-дълбок анализ се оказва, че тя е само държател на чужда воля. Бащата-Кронос е „вписал“ своите очаквания в нейния несъзнаван регистър. Тя води чужди битки (като случая с адвокатката), мислейки, че упражнява собствената си власт, докато всъщност обслужва чужд интерес.
Когато говорим за обсебване на Анимуса, тогава вече става дума и за разпознаване по неговата ригидност. Това е гласът, който борави с абсолютни категории: „Трябва“, „Длъжна си“, „Никога няма да успееш без…“. Това е негативното лице на правната норма и буквата на закона, лишени от справедливост. В това състояние Анимата на жената в обсебена от Анимуса (губи връзката с чувствата, тялото и интуицията) и се превръща в „интелектуален автомат“. Тя печели дела в съда, но губи делото за собствения си живот.
Когато наблюдаваме обсебване от Анимуса при жената, тя винаги е убедена в своята правота, не допуска чуждо мнение и смята, че знае всичко по всички въпроси. Често в такива ситуации поведението й започва да става фанатично и догматично. Обсебването от Анимуса се проявява именно като фанатизъм и ригидност. В тези случаи жената не притежава мнение, а мнението притежава нея. Всеки опит за диалог се превръща в битка, а когато логическите аргументи свършат, обсебеният Анимус прибягва до ролята на ‘жертва’. Това е моментът, в който Логосът липсва и на сцената излиза сенчестата Анима – вменяване на вина чрез ‘лошо здраве’ или ‘сълзи’. Тук Анимусът не е защитник, а вътрешен инквизитор, който изолира жената в кулата на нейната собствена правота, превръщайки околните в ‘дяволи’, само защото те дръзват да назоват Истината.
Така привидно „кротката и служеща“ майка, например, се оказва със Сянка, която далеч не е толкова „покорна и свята“ и това се вижда ясно от първата женитба с Кронос, наред и с втория брак – със „Светеца“. На повърхността всички изглеждат различни, но в дълбочина се разкриват скритите несъзнавани нишки, които ги свързват, макар да изглеждат като противоположности, които всъщност са част от едно и също, което се стреми към съюз и единство – чрез разширение на съзнанието.
„Докато Сянката не е осъзната, човек я проектира върху другия и по този начин неизбежно се ‘жени’ за своята собствена несъзнавана тъмнина.“
Карл Юнг, Aion (Еон)
Трансмутацията в този етап изисква психологически „ревандикационен иск“ – иск за връщане на владението. Жената трябва да осъзнае, че това знание, тази сила и тази воля са в нейното държание, но намерението (Animus) вече е нейно – да разпознае какво е всъщност то и нейно ли е въобще. Само тогава може да с ероди златната възможност жената да трансформира Animus possidendi в Автономен Логос – яснота за това, което владее тя самата и това, което владее нея. Това е моментът, в който тя спира да бъде обект на чуждо владение и става Субект на собственото си право.
Според Карл Юнг и Мари-Луиз фон Франц, когато бащата е „Светец“ (твърде „добър“, пасивен, слаб или „великомъченик“), той не упражнява бащината си власт (Логоса), не поставя граници, не казва „не“ и не се среща със Сянката. В такива случаи, при дъщерята се получава нещо като вакуум на авторитета. Тъй като бащата е „празен“ (погълнат) откъм мъжка сила (Анимус), психиката на дъщерята се опитва да запълни тази дупка. Тя „инсталира“ в себе си един изкуствен, хипертрофиран Анимус, за да се защити в свят, в който бащата е бил неспособен да я защити (да каже „стоп“ на тираничната майка например и да защити дъщерята).
При такива жени Логосът не е инструмент за мислене, а инквизиция от мнения, която не допуска другомислие. Те използват слабостта си (сълзите и вменяването на вина) като манипулативно оръжие, превръщайки всеки опит за истина в ‘дяволско изкушение’, което застрашава тяхната илюзорна правота Такава жена не мисли и не разсъждава самостоятелно, не е способна на анализ, тя „цитира принципи и мнения“. Нейният Анимус е „колективен глас“, който съди всичко, което не се вписва в неговата тясна рамка. В такива случаи, жената преживява света като страшно и ужасяващо място, в което тя няма здрави граници, воля и сила да живее независимо и свободно. Колкото повече се вкопчва в своите „мнения“, толкова повече й бяга логиката, разумното начало и толкова по-ужасена се чучвства от живота. Тя Е самото мнение. Това е Обсебване чрез Морал, което парализира околните.
За разлика от жената с бащиния образ на „добрия светец“, при жената с баща, завладян от архетипа на Кронос, Анимусът е стратегически и борбен. Тъй като бащата е бил активен тиранин, дъщерята изгражда Анимус като „меч и щит“. Нейният проблем не е фанатизмът, а свръхфункционалността. Тя е обсебена от необходимостта да „оправя“, да „гради“ и да води битки (често чужди), за да докаже своята дееспособност и правоспособност пред Кронос. Това е обсебване чрез действие и свръхактивност, което често води до изтощение, докато жената разпознае личната си сянка като врата, зад която се крие златото на Сатурн – вътрешно детрониране на Кронос и трансмутацията на действието в мъдрост, яснота и творческо начало.
Трансмутация на мъжкия принцип
Новораждането (Palingenesia) в този контекст е преминаване от „Аз трябва“ (държане на чужда воля) към „Аз съм владелецът“ (animus possidendi). Това е мигът, в който Логосът спира да бъде „адвокат на обвинението“ и става гарант на личната свобода. Новораждането е моментът, в който субектът спира да бъде „територия“, владяна от архетипни сили и се превръща в законен Владелец. Тук субективният елемент е критичен: без волята на жената да заяви „Това съм Аз“, процесът остава в разпад. Чрез вътрешния „ревандикационен иск“, тя си връща владението и извършва алхимична трансмутация – превръща мъртвата буква на чуждия закон в жив, автономен Логос.
В случая с жената адвокат, трансмутацията на Анимуса не означава отказ от неговата сила, напротив – трансмутацията на оловото в злато на тази сила и нейната реинтеграция. Пътят към златната среда минава през два паралелни процеса на „претопяване“:
➤ Трансформиране на „мъченичеството“: Дъщерята взима пасивното страдание и „служене“ на своята майка и го преработва в способност за състрадание, дълбока интуиция и служба на нещо по-Висше. Така тя има възможност да спре да бъде „слугиня“ на чужди настроения и „дела“, като започне да използва своята емпатия, за да разчита невидимите системни динамики. Това е моментът, в който „сляпото подчинение“ се превръща в проницателност.
➤ Трансформиране на „желанието за битка“: Вместо да насочва своя Анимус към конфликт с външни тирани, започва да го насочва към изграждане на устойчиви структури. Тогава нейният Логос вече не е меч, а архитектурен план.
Обединяването на тези две сили ражда Мъдрото Владение. Жената-адвокат вече не води чужди битки от позицията на гняв, а изгражда собствена територия (в отношенията, дома и работата си) от позицията на състрадателна структура. Тя съчетава юридическата прецизност със силата на сърцето, което знае кога да постави граница и кога да протегне ръка. Така тя престава да бъде „оръжие“ в ръцете на Кронос и се превръща в Суверен, който владее както своята воля, така и своята нежност. Тогава започва да осъзнава, че справедливостта, която търси се крие в сърцевината на грижата за себе си, за да може да е полезна и на другите, от една страна и в силата на яснотата, мъдростта и истината, чрез които знае кога да използва своя меч и своя щит, от друга. Тогава нейният Анимус се трансмутира от сянката на Кронос в потенциала на Сатурн, символизиращ архетипа на Мъдрия старец. Той вече не е инквизитор, а вътрешен стожер, който дава структура, граници и обективен смисъл. Това е „солта“, останала след алхимичното изгаряне – устойчивият закон на личния опит, който заменя чуждите догми.
Трансмутацията на мъжкия принцип превръща сянката на Кронос в благословията на Сатурн – от тиранията на чуждото мнение към тишината на собствения закон, където жената най-после е законен владелец на своя свят.
(Виж Сянката на осъждане и Грацията на помилване)
Положителен Анимус: Сатурн (Мъдрият старец)
Сатурн е римският бог на времето, земеделието, богатството (реколатата и жътвата) и периодичното обновление. Неговият символ (глиф) в астрологията изобразява кръста на материята и полумесеца на душата, символизирайки материализацията на неосезаемото. Този архетип е свързан с физическото преживяване на човешкия живот. Той създава структура, осезаемост и форма там, където липсват такива, служейки като мост между ефирните и човешките измерения. Сатурн също така е свързан с процеса на материализация, управлявайки труда, дисциплината и отдадеността, необходими за заземяването на една визия в реалността.
Тъй като Сатурн се свързва с физическото измерение, той е свързан и с времето. Всъщност той е римската версия на Кронос – гръцкия бог на времето (количественото). Сатурн е напомняне, че органичната материя идва със срок на годност, измервайки качеството на нашето време чрез собствената ни смъртност. Мнозина свързват Плутон със смъртта и прераждането, без да осъзнават, че Сатурн също има отношение към смъртта (смята се, че неговият астрологичен символ изобразява косата на Смъртта). В древната алхимия Сатурн е бил символ на оловото и е бил свързван с фазата Nigredo – важен етап от Magnum Opus (Велидкото дело), в който почерняването, разпадът и гниенето са били необходими за трансмутацията. В духовната ни еволюция, именно Сатурн управлява момента на нашата индивидуация и личните трансформации, свързани със Сянката.
Тиктакането на времето носи със себе си елементи на отговорност, причина и последствие. Сатурн ни учи, че трябва да поемем отговорност за изграждането на нашата собствена реалност, което изисква изграждане на характер. Поради тази причина този архетип е свързан и с личния авторитет и зрелостта да го използваме разумно. Сатурн ни напомня, че неспособността да поемем отговорност за живота си има своите последствия – неслучайно в астрологията той се свързва с кармата. Като бог на земеделието и времето, той ни напомня, че жънем това, което посеем, а реколтата е символ на нашата карма.
Архетипите държат огледала пред нашите Персони и Сенки. Сатурн е архетип, който е склонен да разбулва сенчестите страни на хората, разкривайки нашето отношение към последствията, отговорността, времето, ограниченията, ангажираността и работата. Ако действаме неосъзнато през Сянката, можем лесно да изтълкуваме погрешно ограничението като лична неадекватност и да проектираме това върху архетипа на Сатурн. Ето защо е важно да разберем, че не винаги става въпрос за лична неспособност или неадекватност, а по-скоро за това къде е бил ограничен нашият потенциал.
Сатурн може също така да освети вярванията и страховете ни относно поемането на отговорност, канейки ни да превъзмогнем всеки срам, вина или обвинение, които проектираме върху заявяването на нашата роля в съзиданието на собствената ни реалност. Сатурн може да ни покаже къде се съпротивляваме на обвързването, подчертавайки къде може би се задържаме сами поради страх. Той може да освети вярванията ни относно смъртта и надпреварата с времето, проявяващи се в пренебрежението ни към стареещите тела и старостта като цяло. Той е идникаор за това какво е отношението ни архетипа на бащата, патриархата и въобще живата нишка на структурата в собствения ни живот.
Сянката на Кронос и потенциалът на Сатурн
Сатурн не е просто символ на болката и ограничението, а психологическият процес, чрез който човек превръща своето невежество и органичения в осъзнатост. Той е пазителят на прага и портата към свободата, но тази свобода може да бъде спечелена само чрез самопознание. Според Лиз Грийн, Сатурн ни принуждава да се изправим пред своята вътрешна празнота и страхове, за да открием, че те не са външни присъди, а неусвоени части от нашата собствена психика. Чрез дисциплината на Сатурн ние преставаме да бъдем жертви на съдбата (или на бащиния авторитет) и се превръщаме в автори на собствения си характер.
„Неговото родословие е древно и безупречно, а неговите превъплъщения в света на митовете, религията, фолклора и приказките са безбройни и разнообразни. Но те винаги са оцветени от идеята, че вместо да бягаме от дявола, ако се приближим и го целунем по устните, той се превръща в слънце.“
Лиз Грийн, „Сатурн: Нов поглед към един стар дявол“
Анима и Анимус: Пътища към Индивдуация
Танцът между Анима и Анимус е в сръцето на индивидуацията. Юнг описва Анимата като архетип на живота и нарича Анимуса архетип на смисъла. Този танц той представя чрез идеята за сизигия – божествената двойка, обединена в свещен съюз (свещен брак), който е толкова универсален мотив, колкото съществуването на мъже и жени, подобно на съюзите, празнувани от Шива и Шакти или Зевс и Хера, Ин и Ян и т.н.
Анимата дава живот на образите на психиката, извеждайки ги от несъзнаваното, докато Анимусът им придава смисъл в съзнанието и във външния свят. Срещата с несъзнаваното е пътят към индидивуация и процес на самовглъбяване (метидация!), в който вътрешните образи оживявят и очакват нашето внимание за разговор с тях. По същество това е процесът на само(себе)рефлексия, което означава вглеждане навътре и разговор със Себе си. Сблъсъкът с несъзнаваното е активен акт на медитация, вкоренен в латинското meditatio (размишление), който притежава лечебен ефект. Алхимичен речник, написан през 17-ти век описва медитацията като:
„Вътрешен разговор на един човек с друг, който е невидим, както при призоваването на Божество, общуване със самия себе си или със своя добър ангел.“
Мартин Руландус Старши, Лексикон на Алхимията
Целта на индивидуацията е да ставаме все повече и повече тези, които наистина сме – различни от останалите и същевременно в отношение с тях. Този процес е поредица от диалози на конфронтация и битки – между нас и света, човешките същества, с които сме свързани и обвързани, от една страна и вътрешния свят на архетипите от друга. Съществена част от този процес е мъжът да осъзнае своята Анима, а жената – своя Анимус, за да може всеки да се разграничи от тях и да не бъде доминиран от тях.
„Откриваме, че в нас живеят мисли, чувства и афекти, които никога не бихме повярвали, че са възможни. Естествено, възможности от този вид изглеждат напълно фантастични за всеки, който не ги е изпитал лично, тъй като нормалният човек „знае какво мисли“. Подобно детско отношение от страна на „нормалния човек“ е по-скоро правило, така че от никого без опит в тази област не може да се очаква да разбере истинската природа на Анимата и Анимуса. С тези размишления човек навлиза в един изцяло нов свят на психологическо преживяване, при условие, разбира се, че успее да го осъществи на практика. Онези, които успеят, трудно биха могли да не останат впечатлени от всичко, което егото не знае и никога не е знаело. Това разширяване на себепознанието все още е голяма рядкост в наши дни и обикновено се заплаща предварително с невроза, ако не и с нещо по-лошо.“
Карл Юнг, Еон (Събрани съчинения, том 9, част II Сизигията: Анима и Анимус)
