Тези дни гледах италианския шедьовър La Grazia на Паоло Сорентино с участието на забележителния Тони Сервило, превъплатил се в ролята на Мариано Де Сантис – вдовец, католик, съдия и президент на Републиката в края на своя мандат, изправен пред въпросите на старостта, осъждането, любовта, предателството и отговорността. Сюжетът проследява тези дълбоко човешки теми през нишката на строгостта и милостта. Всичко това е поднесено с чувството за лекота, игривост и доза хумор, докато Мариано е заклещен между томовете с право и тишината на залите в Академията на науките. Пред него стоят два указа за помилване и един закон, уреждащ избора за края на живота. Най-тежкият избор, който той трябва да направи е как да остане състрадателен, когато е безкрайно самотен. И най-вече – способен ли е да помилва себе си?

Използвайки великолепието на изящната визуална атмосфера, Сорентино ни разхожда из хладния барок на Кралския дворец в Торино, магията Ла Скала и мистичната тишина на Вила Медичи в Рим, за да ни срещне с болезнената човешка обикновеност, люлееща се между строгостта на закона и милостта на сърцето. Той не снима филм, а като умел художник рисува катедрала и то с онзи магнетичен и завладяващ стил, разкриващ изяществото и красотата на истината, която макар и болезнена, дарява човека със силата на мъдростта, способна да помилва със струните на любовта.

Грацията е красотата, елегантността и лекотата на движението, а в италианския език, включително юридическия, означава едновременно и помилване. Възможно ли е да познаем милостта, ако не познаваме и строгостта? Мога ли да отсъдя и помилвам, ако отказвам да видя истината за себе си? Възможно ли е да съм едновременно мъдър старец и игриво дете? Сорентино поставя всички тези въпроси пред зрителя, докосвайки по изкусен начин ума и сърцето, определящи съзнанието на Битието. Мариано де Сантис е олицетворение на Архетипа на Мъдрия старец (Senex), който върви ръка за ръка с архетипа на вечния младеж – Puer Aeternus.

(Статия за Психология на мъжа-дете (Puer Aeternus)

Архетип на Мъдрия старец (Съдията)

Свързваме мъдростта с побелялата брада, а нея с мъдрите съвети и отсъждане, което се очаква и от един мъдър съдия. Преди да вземе решение, съдията внимателно изследва не само правната, но и фактическата обстановка. Ако не изследва фактическата обстановка, няма да може трезво да види и правната. Не всеки е под силно влияние на архетипа на Мъдрия старец, затова и не всеки го занимават силно тези въпроси, които изискват от човека дисциплина, отговорност и равновесие. Такъв човек обикновено е воден от силното, почти болезнено и тежко чувство за ред, дълг и отговорност.

Съдията е този, който следва да остане безпристрастен пред виковете на тълпата, която винаги е готова да линчува или идеализира. Той, обаче, не може и не бива да остава безчувствен, когато решава човешките съдби, защото там е необходим един фин усет за истината – собствената му грация да се движи към въпросите на сърцето и душата. Движението към тези въпроси е израз на неговото любопитство и отвореност да търси спонтанни отговори, отвъд законите, които вече познава. И именно тук той се затруднява най-много.

Докато адвокатът е зает със защитата интересите на своя доверител, прокурорът подготвя прецизно обвинението и свидетелите се „съвещават“, то съдията е длъжен да разгледа всички гледни точки. Законът му дава рамка, но неговото решение винаги минава през претегляне на везните и ако везните вътре в него не са в равновесие, има опасност да не отсъди справедливо, като същевременно осъжда или помилва себе си.

Той е прекрасно запознат с обстоятелството, че дори защитата и обвинението да представят изрядни доказателства, облечени в неоспорими факти, неговата преценка е пряко обвързана и с невидимата тежест на вътрешния му закон, който не винаги е подходящо да бъде прилаган и за другите. Това е висшата октава на справедливостта, която отвън изглежда сурова и студена, тъй като когато трябва да се вземат важни решения, афектите не са желан съветник, докато в същото време – отвътре е като огън, който непрестанно гори. В пламъците Съдията вижда истината, така както е способен да я види отвъд представените от страните доказателства.

Латинската дума senex означава „старец“ (оттук идва и „сенат“). Той символизира дисциплината, традицията, консерватизма и натрупания опит, превърнат в мъдрост. Героят на Тони Сервило е класически Senex – президент в края на мандата си, който въплъщава тежестта на държавните институции и миналото. Архетипът на Мъдрия старец е тясно свързан и се проявява често, както в случая, чрез архетипа на Съдията.

(Виж повече за Психология на Мъдрия старец: Senex е Сатурн)

Сянката на осъждане

Всички архетипи притежават светла и тъмна страна. Тъмната страна на Мъдрия старец  (Съдията) е неговата вътрешна откъснатост и изолация от света и другите, живеещ в своята висока непристъпна кула. На английски се използва изразът ivory tower – метафорa за описание на състояние на откъснатост от реалния свят, практическото ежедневие или социалните проблеми, често свързвано с интелектуалци, академици или хора на изкуството, живеещи в изолиран и идеализиран свят. 

Някои от тези интелектуалци са блестящи в изнасянето на лекции и разбирането на сложни философски или научни концепции, но остават неспособни да се справят, например, с емоционални конфликти в отношенията си – и по-точно с чувствата си. Нещо повече – те се дразнят от самата мисъл, че съществува и друг начин на възприятие и преценка, освен рационалния метод, отричайки това, че различните хора възприемат и преценяват случващото се по различен начин.

Сенчестите аспекти на този архетип признават единствено начина и пътя, който съответства на техния собствен стил на учене и мислене, в който те самите превъзхождат останалите. Тогава знанието (независимо дали скрито или явно) се превръща в начин за демонстриране на превъзходство над другите. Всяка относителна истина, която са открили, се идентифицира с „абсолютната истина“. Например, сциентизмът се появява, когато науката започва да разглежда своята собствена гледна точка като позиция на неоспорима истина (догма), от която произхожда всичко останало и във всички посоки, така че области като правото, религията, психологията, философията и изкуството, да изглеждат нищо повече от „субективно мнение“. По този начин, обаче, нашите екзистенциални проблеми и човешката ни природа биват напълно изключени.

Вътрешният критик

Когато се откъснем от човешкото в себе си, този вътрешен магистрат може да се превърне и в безмилостен вътрешен критик. Обикновено в сянката на архетипа на Съдията липсва състрадание и тогава чувството за собствената му стойност, става условно. При такова положение, неговата стойност винаги зависи от следващата висяща присъда. Така Съдията започва да преживява живота като непрестанен съдебен процес, в който всяка грешка се вписва като доказателство за обвинението.

Всичко това може да доведе до състояние на непрестанна самооценка, което потиска спонтанността и радостта. Когато тази Сянка е активна в човека, на него му е трудно е да си прости за човешките слабости, тъй като Съдията вътре в нас изисква перфектно спазване на „закона“. В такива случаи, често попадаме в капана на обсесивното мислене, опитвайки се да разгадаем всичко чрез рационални процеси. Ако не успеем да открием отговора по този начин, оставаме сякаш парализирани и човек започва да се пита „Как да действам, когато е невъзможно да знам коя е истината?“ Тази сцена е живо пресъздадена и във филма, когато Мариано се затруднява да вземе решение дали да подпише или не закона за евтаназията.

В търсене на Истината

Пътят на Мъдреца започва с объркване, съмнение и дълбоко желание за откриване на истината. Първият проблем, с който обикновено се сблъскваме в това търсене, е разочарованието. Откриваме, че всеки индивид притежава своя собствена истина, която може да бъде също толкова валидна, колкото и всяка друга, стига човек да е добродетелен. Съществуват истини, но няма абсолютна истина. Как тогава да изберем какво е обективно вярно? Неминуемо ще се борим с проблема за поемането на ангажимент в контекста на релативизма и липсата на обективна истина.

Човек първо трябва да започне с намирането на начин на живот, който пасва най-добре на него самия. В разгара на една екзистенциална криза датският теолог и философ Сьорен Киркегор пише в своя дневник:

„Това, което наистина искам, е да избистря в ума си какво трябва да направя, а не какво трябва да знам – освен в степента, в която определено знание трябва да предхожда всяко действие. Важното е да разбера себе си, да видя какво Бог действително желае от мен: важното е да открия истина, която е истина за мен, да открия идеята, за която мога да живея и да умра.“

За Киркегор истината е субективна, а субективността е истина. Човек трябва да постави собственото си съществуване пред всичко останало и да поеме отговорност за него. Няма смисъл да поставяме живота си „в скоби“ в полза на абстрактни теории за човешкото съществуване или безкритично да следваме която и да е система. Защото каква е ползата от това да имаш светоглед, който не живееш, а само излагаш на показ пред другите?

Да откриеш своята истина със сигурност не е лесна задача, защото там, където има отъпкан път, той вероятно е чужд. Трябва да вървим сами там, където гората е най-тъмна и където няма пътека. Когато преживяваме тъмната нощ на душата, нашата истина може да се разбие на парчета и да осъзнаем колко безполезна е била тя за нас. Но истината, която действително има значение, не се пречупва в моменти на отчаяние – тя ни крепи и ни държи над повърхността, дори когато все още се бунтуваме срещу нея.

След като открие своята субективна истина и я изрази в света, Мъдрецът трябва да я съгласува с Истината, която е отвъд него самия. Истината неизменно трябва да превъзхожда нашата субективност, защото именно обективната истина ни заземява във вечното. Това е възможно само ако човек има връзка с Бога – един Висш Аз, който надхвърля личното „аз“, така че парадоксално човек действително да стане себе си. С други думи, индивидуалната воля се съгласува с обективната истина.

Грацията на помилване

В крайна сметка, Мариано де Сантис преминава през дългите и болезнени разговори със своята сянка, докато прави равносметка на своя живот и се изправя достойно пред срещата с празнотата в себе си, подготвяйки се да се сбогува със своя президентски дворец, на фона на италианския рап и спомена за красивата любов с неговата починала съпруга.

Сцените, в които Мариано си спомня и вижда съпругата си да се разхожда сред дърветата, обсебен от нейна изневяра отпреди повече от четиридесет години, са заснети в района на Мантуа. Създателите на филма споделят, че е трябвало да намерят различни интересни пространства от психологическа, а не само от визуална гледна точка, които разкриват паметта и спомените на Президента, където мъглата и речните диги се превръщат в допълнителна метафора на връзката с времето. Филмът разказва именно за времето, необходимо изборът да се превърне в решение и в отговорност, както и за способността да знаеш как да приемеш, и да се освободиш от старите терзания, закони и натрапчиви мисли. Това е моментът, в който Президентът избира елегантната грация на милостта, която му позволява да се свърже отново с човешкото в себе си и да вземе решение от мястото на ясното съзнание да одобри или не двете искания за помилване.

Във високото си проявление архетипът на Мъдреца няма нужда да контролира или променя света, той просто иска да го разбере. Неговото пътуване го води към откриването на истината – за нас самите, за нашия свят и за Вселената.

Най-освобождаващият момент в живота е моментът на истината, който осветява дните ни, разсейва объркването и изяснява какво трябва да се направи.

В основата на помилването е истината, която води до интегритет и суверенитет. Без готовност да се срещнем с нея в себе си, не сме способни да я видим и извън себе си. Може би затова толкова много съдим, защото сме жадни за помилване, докато всъщност просим милост за това, че сме се превърнали в инквизитори на собствената си душа. Външният инквизитор обаче, е всъщност вътрешен затворник. Човекът, който съди яростно навън, подсъзнателно затяга примката около собствената си шия. Така създава свят, в който „грешката е непростима“. И тъй като самият той е човек (и съответно е „грешен“),  заживява в постоянен (макар и изтласкан) ужас от собствената си присъда, докато вътрешният натиск става все по-непоносим и човекът започва да „проси“ потвърждение, морал, закрила или „милостиня“ от колектива, от институциите или от поредната идеология. Помилването не идва отвън, защото външният свят не е източникът на неговото осъждане – източникът е собствената му проектирана Сянка. В случаите, когато колективът осъжда с жестокост един човек, това е същото огледало, което си е избрало изкупителна жертва. Всъщност, така се чувстват повечето хора – „жертва на обстоятелствата“, която както казва Карл Юнг, наричат после „съдба“.

Грацията е акт на ясно съзнание, смирение и готовност за действие. Подобно състояние се нарича метаноя и означава фундаментална промяна в начина на мислене, чувстване и възприемане на реалността – преобръщане на съзнанието. Това е новият човек, който смирявайки се пред своята несъвършена човешка природа, се устремява към заложения в него потенциал да се самоусъвършенства, обединявайки съзнателно противоположностите в себе си.

„И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“.

  Евангелие от Йоан

La Grazia се отличава с елегантни кадри и финес, които противопоставят величествеността на седалището на властта (Торино) – на вътрешната крехкост и сила на духа на героите, превръщайки филма във визуален празник и глътка свеж въздух, докато чувстваш спокойствието на безвремието и усещаш аромата на току-що цъфнала липа.

Обобщение

Един ден настъпва момент, в който Мъдрецът престава да преследва познанието и така вече той сам въплъщава самата мъдрост. Мъдростта не е просто да знаеш какво е правилно да се направи, но и да направиш правилното нещо. Тя не се изразява в трупане на още и още знания, но ни помага да „бъдем“ по нов и различен начин. Онези, които практикуват мъдрост, са истински съзерцатели на природата. Мъдрецът е доволен от реалността такава, каквато е и има кристално ясен поглед върху това как да прекара оставащите години от живота си. Този, който не се страхува от „защо“, може да понесе и почти всяко „как“. Целият му живот го е водил до този миг, в който борбата и конфликтът най-накрая се превръщат в мир. И той се наслаждава на красотата на света и на простите неща в живота. Докато обикновеният човек е изгубил връзка със света и не вижда реалността такава, каквато е, Мъдрецът вижда себе си като част от космическото съзнание и изпитва блаженство – стои извън себе си, без да престава да бъде себе си.