От външен към вътрешен закон

Алхимията е древна наука за приложната психология в действие и претопяването на оловото като символ за преодоляване на трудностите в етапите Nigredo, Albedo и Rubedo, превръщайки ги във възможности за вътрешно злато – разширение на съзнанието. В оловото е скрита Сянката, която като мъдър учител съпътства трудните ни преживявания и кризи. И пак тя е тази, която излиза на светло, провокирана от Закона за необходимостта. Тъй като повечето от нас (все още) сме подвластни на него (на този етап от развитие на съзнанието ни), сякаш нищо друго не може да ни застави да се движим – без необходимостта. Тази необходимост се проявява по различен начин и в различна степен при всеки човек. Ако на един индивид не му е достатъчен и цял един живот да осъзнае какво му показва небоходимостта, на друг може да му отнеме 20 години, на друг 40, а на четвърти – и една година. Това е доказателство, че ние сме на различни нива на разивтие на съзнанието си, макар общоуниверсалните принципи, с които борави Алхимията, да са такива именно защото важат и се отнасят за всички хора и Космичния ред като цяло.

Тези различни етапи на развитие на съзнанието са свързани именно с Мъдростта – нейното придобиване означава преминаване през етапите на претопяване на оловото – почерняване (Nigredo), кристализиране (Albedo) и новораждане (Rubedo). Изхождайки от установеното от Карл Юнг, че именно личната Сянката е мост към Колективната и в продължение на материала, който подготвих точно преди година – „Познай себе си: Карл Юнг и архетипите в българския фоклор и колективно неъсъзнавано“, дойде време и за срещата с Архетипа на Сатурн (Кронос), познат като Архетипа на Мърдия старец (Senex).

Архетипът на Сатурн е този, който управлява България, а това е ценен ориентир за задачите на всеки роден тук, независимо къде живее и с какво се занимава. Носим го в себе си и е част от нашата психика. Тъй като колективната сянка не подлежи на едновременна промяна, единствено срещата с личната, може да доведе до качествена промяна. Същото важи и за промяната във всеки един неин аспект – духовен, психичен и биологичен. И понеже вече съществуват колцина писани труда от българи за българската душа, за нравите и бита на българите, както и опити на астролози да обяснят какви са задачите пред България и „защо сме на това дередже“, е време е да опиша този архетип през обектива именно на аналитичната и в частност – „българска“ психология.

Правя го вледствие на лични си опит, търсения и изследвания през последните 20 години, провокирани от няколко съществени фактора: работата ми като юрист в България, межународните ми пътувания като стюардеса из целия свят (докато живеех близо 2 години в Дубай), социалното предприемачество, което развивах последните 8 години около създаването на Unity House и кулминацията – работата ми в полето на аналитчината психология последните 6 години. Изминалите 8-9 години бяха действително интензивни – от завръщането ми обратно в България и започване на проекта за реставрация на старата вила на моите предци, през спускане в дълбините на корените ми, които ме отведоха до неизбежното – личната и колективна сянка на нашия народ. За нея са писали мнозина, но това, което чувствам, че липсва днес, е именно психологическата трансформация на критиката, осъждането и самоосъждането, чувството за малоценност и гордостта на хитрия индивидуализъм – в лична сила и личен авторитет. Това не може да се случи без отваряне на сърцето към състрадание на преживения опит и крайно необходимото преминаване през сянката на корена, за да се роди богатството на мъдростта.

Архетип на Мъдрия старец (Senex)

Карл Густав Юнг разглежда астрологичните символи като проекции на колективното несъзнавано. Архетипът на Сатурн (Кронос), разгледан чрез научния и символен език на аналитичната психология, е Сенекс (Старец), изразяващ архетипния образ на смисъла и мъдростта. Той символизира духовния фактор и е персонификация на мъжкия дух. В психологията на мъжа, Анимата (архетипът на живота) е свързана с Мъдрия старец така, както дъщерята е свързана с бащата. В психологията на жената, Мъдрият старец е аспект на Анимуса (архетипът на смисъла). Женският еквивалент и при мъжете, и при жените е Майката Земя или Великата майка.

Архетипите често биват погрешно разбирани като конкретни митологични образи или мотиви, но те не са нищо повече от съзнателни проявления. Не можем да видим архетипа сам по себе си, тъй като той е форма без съдържание, затова виждаме само архетипния образ, който е станал съзнателен и може да бъде преживян в персонифицирана форма. По този начин архетипните образи могат да варират значително в детайлите си по света, но всички те споделят един и същ основен модел.

Архетипът на Мъдрия старец често бива представян като учител по мъдрост, подобно на Авраам, Моисей, Соломон и други личности в юдео-християнската традиция. Цар Соломон е най-известен със своята мъдрост и е автор на Книга „Притчи Соломонови“. Теологичната основа е, че „страхът от Господа е начало на мъдростта“. Това не е робски страх, а страхът да бъдеш в присъствието на безкрайно великото.

„Хинени“ (Hineini) е мощна фраза на иврит, която означава „Ето ме“. Това означава да имаш способността, смелостта и смирението да представиш себе си в своята цялост пред Бога или пред друго човешко същество. Ето ме, изцяло в твое присъствие. Страхът от Господа е страх от нуминозното – преживяването на тайнствен ужас и страхопочитание пред лицето на Бога. Страх, който извира от любов към Бога, а не от страх от неговото наказание!

Това е разликата между истинското религиозно чувство и внушенията на страх от фанатични проповедници, говорещи за наказания „от горе“. Мъдростта на стареца не заплашва с наказания, защото знае, че каквото посееш – това ще пожънеш. В това знание, няма и следа от укор, няма и назидание. Страхът от наказания живее най-вече в тези, които живеят с чувство на смазваща вина, понеже отказват и нежелаят да оползотворят ценното съдържание, което грешките им носят, за да продължат напред. Така продължават да ги повтарят, чувствайки се в капан и невъзможност да присъстват. Да живеят. Умрели са докато са видимо живи. Значи ужасът в този мисъл, не е от наказващия бог и страх от Господа, а от това, което се крие в техните дълбини и ги държи в плен.

В Херметизма, Хермес Трисмегист е изворът на цялата мъдрост, Учителят на мистериите на вековете и по-специално на Алхимията. Той ни учи, че в основата си ние не се различаваме от Всевишния и че гносисът (мистичното познание, което се разкрива чрез преживяване) е резултат от божествената мъдрост.

В Китай образът на Мъдреца е въплътен във философа Лао Дзъ, основателят на даоизма. Името му всъщност е почетна титла, която означава „старец“ или „стар господар“. Той учи, че мъдростта идва от Дао или Пътя – естественият ред на Вселената, който не е различен от природата или от самите нас. Той е начинът, по който стоят нещата. Всичко съществува едновременно, животът е едно „случване“. Забравяйки себе си, човек се превръща във Вселената. Дао не може да бъде разбрано като концепция, тъй като то е вечно безименно. То може само да бъде преживяно в живота – например в състояния на „поток“ или „действие без усилие“, при които, без дори да се опитва, човек постига съвършена хармония и съвършено знание за текущата ситуация.

В съвременната литература и кинематофрафия архетипът на Мъдрия старец се появява в образи като Йода от „Междузвездни войни“, магьосника Гандалф във „Властелинът на пръстените“ и професор Дъмбълдор в „Хари Потър“, наред с много други.

Как изглежда, обаче проявлението на този архетип в българската култура и фолклор? В българската култура архетипът на Мъдрия старец е дълбоко вкоренен в приказките, легендите и народната памет:

➤ Дядото/Старецът в приказките: Често това е мистериозен старец, който среща героя на кръстопът, дава му магически предмет (вълшебна пръчка, ябълка) или съвет, който спасява героя от сигурна смърт.

➤ Колобърът/Жрецът: В сакралните български приказки и история това е мъдрецът, който предава Вечното Познание и мъдрост (езотеричното) от поколение на поколение. Тук можем да видим целият царски род на Княз Борис I – цар Симеон Велики, Иван Рилски и Боян Мага.

➤ Светецът-отшелник и покровител (Свети Иван Рилски Чудотворец): Той олицетворява най-високата точка на българската духовна вертикала. Той не се „крие“ от света, а се отделя от него, за да придобие сила, с която след това да служи на хората. Неговият завет подчертава, че духовното познание не е самоцел, а трябва да бъде „попечение“ (грижа) за обществото.

Лично на мен ми излиза едно централно име от съвременната ни история – на старец с бяла брада и бели дрехи, донесъл голяма мъдрост… Ще оставя разумният читател сам да се досети кой е той. Но ми прави впечатление, че споменаването на неговото име, както се случва и с много други велики и Посветени мъдреци в България, е или крайно и цинично обругано и отхвърлено (неприето) или обратното – възхвалено до степен на свръх-идентификация с него. Това обаче препятства личното преживяване на предадената от подобни старци мъдрост. Папагалстването и до днес не е свършило нищо друго, освен да прикрива поемането на отговорност за откриване, прилагане и преживяване на тази мъдрост вътре в самия човек.

Ако се замислим още по-дълбоко, е много вероятно да открием, че макар да имаме в историята си величествени царе, просветители, светци и герои, някак мъчно ще открием един около който всички да се обединим и днес. Струва ми се, че това е така, защото реално не ги познаваме и изглежда не желаем да се задълбочим – по-лесно е да мислим за сметките за ток, за къщата, за храната и на това да отдаваме живота си – на материално оцеляване и „насгода“ и всеки сам да търси изход поотделно. Дали именно затруднението да открием и признаем такъв събирателен образ на мъдростта в лицето на велики хора, живяли по нашите земи, не се корени в това, че от Античността до днес, сме неспособни да трансформираме сянката на циничността, ригидността, скептицизма и чувството за малоценност, поради липса на вътрешен авторитет във всеки от нас на индивидуално ниво? И дали именно затова продължаваме на жадуваме за спасител отвън, понеже продължаваме да стоим зазидани в сянката на жертвата отвътре, въпреки многобройните исторически факти за наличието на мъдрост и култура, които вече в продължение на векове отхвърляме и не можем да познаем? И така да е, тя е била винаги тук, обаче. Който търси, да продължава да търси…

В България Мъдрият старец е пазителят на традициите, миналото и структурата, който влиза в ролята на наставник, когато егото (младият герой) има нужда от структура, дисциплина и смисъл, за да продължи напред. Мъдрецът не е този, който иска да го следваме сляпо, а този, който ни учи как сами да станем автори на живота си. Учителят идва, когато ученикът е готов.

В своята работа „Феноменология на духа в приказките“ Юнг дефинира Мъдрия старец като духовен архетип под „облика на магьосник, лекар, свещеник, учител, професор, дядо или всяко друго лице, притежаващо авторитет“, който винаги се появява тогава, когато са необходими проницателност, разбиране, добър съвет, решителност и планиране. Мъдрецът обикновено се появява в ситуация, в която е необходим добър съвет, но той не може да бъде извлечен от собствените ресурси на индивида. Той е предсъществуващият смисъл, скрит в хаоса на живота, и компенсира това състояние на духовен дефицит чрез проницателни съдържания, предназначени да запълнят празнината. Този архетип лежи спящ в колективното несъзнавано от зората на историята. Той се пробужда винаги, когато времената са излезли от релси, защото когато хората са подведени и объркани, те изпитват нужда от водач или учител.

(Виж повече за легендата за Сатурн (Кронос) в статията: Анимус в Несъзнаваното на женската психика)

Senex и Puer Aeternus

Остарявайки, ние навлизаме в света на Сенекс – пълната противоположност на Пуер Етернус (вечното момче), но същевременно и другата страна на същата монета. Двата архетипа се намират на една и съща архетипна ос. Разпознаваме младостта, като познаваме старостта. Осъзнаваме остаряването, като помним какви сме били, когато сме били млади. Целта на зрелостта е да се завърнеш към детството като зряло същество, а не да останеш в състояние на дете и да откажеш да пораснеш (синдромът на Питър Пан). Много стари хора изглежда се завръщат към състояние на детска невинност и удивление с наближаване края на живота си. За архетипа на Puer Aeternus съм писала подробно в статията Психология на мъжа-дете (Puer Aeternus).

Архетипът на Сенекса (Стареца) може да бъде асоцииран с бог Аполон – дисциплиниран, контролиран, отговорен, рационален и подреден. Пуерът (Детето), от друга страна, е свързан с Дионисий – безграничен, инстинктивен, хаотичен, опияняващ и капризен. И двата архетипа са необходими за един психологически здрав живот.

Със своя авторитет, традиция и структура, Сенексът консолидира, заземява и дисциплинира. Пуерът проблясва с проницателност и процъфтява в непосредствеността, фантазията и творчеството. Тези два архетипа представляват миналото и бъдещето, старото и новото. Дуалността Сенекс-Пуер е фундаментален модел на психологическия живот, който винаги работи вътре в нас. Тази дуалност е представена от Меркурий (римският еквивалент на гръцкия Хермес). В алхимията той е описван едновременно като малко момче и като стар мъж. Той представлява съюза на противоположностите и следователно – Философския камък или Цялостната личност (Себе).

Mercurius senex е идентичен със Сатурн, който в алхимията се свързва с оловото – prima materia или изходният материал, необходим за Великото дело (Magnum Opus). В средновековната астрология Сатурн е известен като злотворното божество, в противовес на Юпитер – благотворното божество. Сатурн е местоживеенето на самия дявол. В Гностицизма той се появява като змия с глава на лъв – бог Ялдабаот – Демиургът и висшият архонт, който е създал материалния свят, за да затвори душите във физически тела. Той е дете на хаоса и тъмнината.

Сянката на Сатурн (в България)

➤ Ригидният отказ да открием истинския авторитет (Мъдрост) вътре в себе си, прави невъзможно разпознаването и признаването на авторитети отвън, макар да ги е имало и да продълажва да ги има. Откриването на смисъл е пътят към Духа, надрастване на материализма и посредствеността, забили нос в сосбственото си сковано мнение, прерастващо в осъждане и тирания

➤ Страха от старостта и вдетеняването (инфантилност) – старостта в България се приема за ужасяваща и сковаваща, в нея липсва Мъдростта, типична за старостта, а това води до недоверие, скептичност и парадоксално – до „дундуракне“ на децата докъм 40-50 годишна възраст. Липсата на мъдростта на ритуалите за инициация на момчетата да станат мъже и момичетата – жени, води до удължено юношество, което се изражда в свръхзависимост между поколенията и тогава виждаме проявлението на Сянката на Сатурн (Кронос) – на Поглъщащия баща, който не иска неговите деца да го детронират и да поемат по нов път (ригидност в мисленето)

➤ Стремежът към свобода, проследим исторически през различните етапи от създаването на българската държава до днес, е стремеж към превъзмогване на ограниченията – на нашите собствени ограничения и свързването с нещо по-голямо от нас самите. Вече многократно отхвърляме този стремеж и го насочваме към неговото низше проявление – „да правя каквото си искам“, но Старецът с косата идва и порязва липсата на дисциплина – поглъща своите деца. Затова, за да излезнем от неговия корем, трябва да извоюваме свободата си, която е символ именно на индивидуацията и раждането на Себето – цялостната личност. Цялата ни история дотук показва тази основна задача!

➤ Българското чувство за „изгубеност“ и хаос днес е точно тази духовна нищета. Сатурн очаква да излезне от своята Сянка не за да ни накаже, а защото имаме нужда от смисъл, който е по-голям от ежедневното оцеляване.

➤ Преходът от вол към Човек – чувството, че работим до „изнемога“, изнурени от труд – „работя като вол и нищо“. Любопитна е символиката на вола – той в животно за впряг – изпълнява чуждата воля. Старият модел на „бачкане“ от сутрин да вечер чрез адаптация към чуждата воля – не работи. Усърдността на труда следва да бъде насочена към изграждане на вътрешни устои, дисциплина и смирение.

➤ В легендата за Кронос, той е бог на изобилието и жътвата е свързана именно с него. Затова при нас хлябът, златният клас и зърното, винаги са били на почит. Друго може и да няма, но хляб и сол трябва да има. Какво символизират хлябът и солта? Символизират надрастването на посредствеността и откриване на символите в нашата история и колективно несъзнавано.

➤ Сянката на осъждането – завистта е пряк израз на чувството за малоценност и липсата на вътрешен авторитет – това е истинският самосаботаж – осъждайки другите, осъждам себе си и прогонвам това, към което иначе дълбоко се стремя, макар да се съпротивляваме ожесточено. Какво продължаваме да осъждаме остро в себе си и защо? На кого и как помага това?

(Виж статията Сянката на осъждане и Грацията на помилване, вдъхновена от италинския филм La Grazia)

➤ Архетипът на Реда и Държавността: Сатурн е символ на закона и авторитета. В българския контекст той се свързва с държавните институции, правната рамка и начина, по който обществото структурира своя живот. Днес виждаме пълен разпад на неработещи, изгнили и деградирали институции, в които законите се пишат от „свои за свои“, а не за хората и обществото. Липса на дърважност, означава липса на ред и закони вътре във всеки отделен човек.

➤Времето (Chronos) и Сянката на Авторитета: Писмените човешки закони са резултат от духа на времето и традицията. Когато сатурновият архетип се проявява в неговата сянка, той идва с лицето на тирания, прекомерна бюрокрация или сковаващи ограничения, които пречат на развитието. Липсва Пуер. Липсват истински закони, съответстващи на природата, с която сме толкова свързани и с Божествения Космичен ред. Тези закони се нарушават първо отвътре във всеки човек, за да се проявят колективно като „обществени норми“, които се следват сляпо, заради удобство.

➤ Бащиният авторитет и принцип – Криза на авторитета: Бащата е този, който въвежда детето в обществото, поставяйки ясни правила и очаквания. Сатурн често се проявява като „Строгия баща“, който изисква усилия и постоянство, за да се постигне зрялост. Той е „Господарят на времето“, който ни учи, че всяко действие има последствия – основен принцип в правото. В българското общество се наблюдава разрив в архетипа на „Добрия баща“. Когато държавата (външният Сатурн) не вдъхва уважение и сигурност, тя започва да се възприема като „Поглъщащия баща“ (Кронос, който яде децата си) – тиранична, несправедлива и бюрократична система.

➤ При липса на стабилен законов ред, колективното несъзнавано често се обръща към фигури на „силни мъже“ или паралелни структури. Това е защитен механизъм срещу хаоса, но води до корупция и деформация на правното съзнание. Когато този вътрешен авторитет липсва, хората спират да различават истинския от фалшивия и дори се бунтуват срещу автентичния – отхвърлят го.

➤ Липса на Вътрешен закон: Сатурн изисква от индивида да развие самодисциплина. В България често се разчита на външна принуда (страх от глоба), вместо на вътрешно убеждение за справедливост. Това показва недоразвит Сатурнов принцип в националната ни психика.

➤ Колективната Сянка: Корупцията е сянката на липсващия истински бащин авторитет. Тя е опит на Трикстера (Хитър Петър) да заобиколи строгия, но неработещ закон. Колкото по-силно преживяваме несправедливостта отвън, толкова повече искаме да наказваме отвътре.

Опасността от идентификация с Мъдреца

Един от начините да се разбере погрешно смисълът на архетипния образ е това той да се разглежда буквално, а не символично. В случая с Мъдреца, човек може да си пусне брада, да облече монашески одежди или бели роби и да потегли към далечна земя в търсене на гуру, върху когото да проектира съвършена мъдрост и просветление. Ако обаче не успее да намери някого, върху когото да проектира Мъдреца, в отчаянието си той може да вкара своето младо и неопитно човешко „Аз“ в ролята на този архетип.

Идентифицирането с който и да е архетип може да има катастрофални последици. То може да доведе до инфлация на егото, при която търсачът преживява комплекс за божественост или месиански комплекс. Той може сам да основава култ, привличайки последователи, които да му се кланят. От друга страна, човек може да бъде смазан от бремето на архетипната роля и напълно да се оттегли от живота, изпадайки в депресия. И в двата случая, човешката му същност бива изкривена.

Сатурн (Мъдрият старец) е космическа сила, Архонт, принцип на времето. Ти не можеш да бъдеш Сатурн. Ти си човек, който преминава през неговите изпитания. Трагедията на „гурутата“ е точно в това – те се опитват да облекат „свръхчовешките“ дрехи на архетипа и това ги разкъсва. Сатурн ни учи точно на това – че Божественото в нас се проявява само през дисциплината и ограничението на човешката форма. Ако излезеш от човешката форма, за да станеш архетип, ти не ставаш бог, а ставаш карикатура – месия.

Отшелникът в Таро

В Таро архетипът на Мъдрия старец е изобразен чрез деветата карта от Големите Аркани: Отшелникът. В колодата на Райдър-Уейт виждаме стар мъж с бяла коса и брада, облечен в монашески одежди. Той стои сам на заснежен планински връх, държейки тояга в едната ръка и запален фенер със сияйна шестолъчна звезда в другата. Очите му са затворени и той гледа навътре в себе си, изрзявайки думите на Юнг: „Който гледа навън, сънува, който гледа навътре, се пробужда.“  Това е човек, натрупал разнообразен и богат опит в света, който прекарва времето си в самота, размишлявайки и осмисляйки научените уроци. Онези, които го открият и разговарят с него, ще бъдат обсипани с тези богати поуки, защото той иска да разпръсне светлината на знанието в този свят.

Монахът, изобразен на следващата карта, олицетворява мъдрост, която не може да бъде открита в книгите. Неговият дар е първичен и вечен като огъня във фенера му. Човек на малкото думи, той живее в тишината на самотата. Той не ни носи проповеди, нито заповеди; не ни порицава за нашите прегрешения. Той ни предлага самия себе си. Чрез своето просто присъствие той осветява страховитите кътчета на човешката душа и стопля сърцата, изпразнени от надежда и смисъл. Юнг пише:

„Приятели мои, мъдро е да храните душата си, иначе в сърцето си ще отгледате дракони и дяволи.“

Карл Юнг, Червената книга

Пламъкът, който Отшелникът държи, може да символизира квинтесенцията на Духа, присъща на всеки живот – онова централно ядро от смисъл, което е неуловимият пети елемент, превъзхождащ четирите елемента на обикновената реалност. Той ни предлага онази вътрешна светлина, чийто златен пламък единствен разсейва духовния хаос и тъмнината. Неговият фенер е подходящ символ за индивидуалното прозрение на мистика – възможността за лично просветление като универсален човешки потенциал.

Ако пътникът е отворен за посланието на стареца, той ще последва примера му, като започне да открива и подхранва своята собствена вътрешна искра, точно както е направил Отшелникът. Ако той е готов да наблюдава и да слуша, Мъдрият старец може да му помогне да намери свой собствен фенер.

Този старец вече няма нужда да мисли за онова, което лежи зад него, той е асимилирал опита на миналото. Нито пък има нужда да претърсва далечните хоризонти, търсейки бъдещи потенциали. Неговото прозрение пронизва нашите произволни разделения на пространство и време, за да разкрие смисления модел на Вечното сега. Подобно на фигурата на Мерлин, който притежава знание както за миналото, така и за бъдещето, този мъдрец също притежава магическата сила да овладее гатанката на времето. Пълнотата на битието, която е Плеромата – мястото, където минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно.

Майсторството на Отшелника над времето се доказва и от факта, че в тестето Таро Висконти-Сфорца от XV век Отшелникът е наречен Бащата Време (Father Time) и не държи фенер, а пясъчен часовник. Друга интересна версия е тестето Tabula Mundi, където Отшелникът слиза по каменно стълбище в дълбините, в несъзнаваното. Зад него стои триглавото куче Цербер, което пази портите на Подземното царство – образ, който се вижда и в картата на Отшелника в тестето Тот на Алистър Кроули. Отшелникът е способен да достигне до съкровищата на своето несъзнавано и да ги изнесе обратно в светлината на съзнанието.

Отшелникът и Безумецът (Лудия)

Архетипът на Отшелника може да бъде видян и като своеобразен безумец. Ницше описва фигурата на безумец, който тича на пазара със запален фенер в ярките сутрешни часове, викайки, че търси Бога, докато тълпата му се смее. Безумецът скръбно заявява: „Бог е мъртъв. Бог остава мъртъв. И ние сме го убили.“

По подобен начин Диоген Киника (Синопски) се разхождал из пазара посред бял ден с лампа в ръка. Когато го питали какво прави, той отговарял: „Търся човек.“ За него повечето хора дори не били достойни за категорията „човек“, тъй като тя изисква добродетел. Хората, които ходят наоколо, тревожейки се за пари, власт и социални конвенции, са истинските „безумци“. Диоген, който отхвърлил всички социални норми в полза на прост живот в съзвучие с природата, е единственият разумен човек наоколо. Казват, че Платон е нарекъл Диоген „един полудял Сократ“.

В притчата за пещерата, Платон изобразява затворници, оковани с вериги на краката, които са способни да виждат само сенчестите форми на пренасяни обекти, примаейки ги за реалност. Когато един от тях се освободи и напусне пещерата, очите му бавно се адаптират към светлината, докато той успее да погледне хората, животните, водата, дърветата, звездите и накрая – самото слънце, което го изпълва със страхопочитание. Веднага след това той се завръща в пещерата, за да каже на другите какво е видял, препъвайки се в тъмнината. Когато достига до затворниците и започва да им говори за чудесните неща извън пещерата, те го наричат безумец и искат да убият него или всеки, който се опита да ги измъкне навън.

Образът на Мерлин е вдъхновен от барда Мирдин Дивия (Myrddin Wyllt) от Уелската легенда. Разказва се, че той полудял след една особено кървава битка и се оттеглил в гората. Превръщайки се в първообраз на „дивака в гората“, Мирдин станал полудив човек, живеещ в периферията на цивилизацията, притежаващ огромна власт и мъдрост. По същия начин Мерлин се оттегля в гората, защото е изгубил разсъдъка си и живее като диво животно. Когато го връщат обратно в света на хората, лудостта му избухва наново, тъй като той е неспособен да понесе повърхностните грижи на човечеството. Затова той остава в гората и се посвещава на своите астрономически наблюдения, изследвайки звездите и възпявайки бъдещи събития. Едва по-късно той става известен като съветник на Крал Артур и рицарите на Кръглата маса, които се отправят в търсене на Свещения Граал.

Безумецът може да бъде възприеман като пророк на гибелта или като някой, който носи даровете на просветлението, но той почти винаги остава неразбран от другите.

Алхимия на оловото

➤ Сатурн е този „предсъществуващ смисъл“, който за българина е скрит под пластове цинизъм и историческа умора (оловото). Цитатът на Юнг по-горе сочи, че Мъдрецът е там – той просто чака празнината да стане достатъчно голяма, за да бъде повикан.

➤ От външен водач към вътрешен смисъл: Вместо да чакаме Мъдреца отвън (нов политик, нов спасител), трябва да го открием като съдържание в собствената ни душа.

➤ Страх – Страхопочитание – Благоговение: Тук е разковничето – Сатурн в ниското си проявление носи „робски страх и психика“ (от тиранина, от наказанието). Но Сатурн във високото си проявление носи страхопочитание – признанието, че пред теб стои нещо по-голямо. Това е преходът от „външен“ към „вътрешен“ закон. Никой, който е открил вътрешния си собствен закон, не се страхува от поробване и чужди закони. Връзката между тях е в постепенното пречистване на страха: той еволюира от първичен инстинкт в осъзнато уважение (страхопочитание) пред нещо по-могъщо от нас. В най-високата си точка това чувство губи своя негативен заряд и се превръща в благоговение – чисто преклонение пред светостта и красотата, където страхът е заменен от пълно смирение. Така пътят от страха до благоговението е всъщност пътят от свиването на егото до неговото доброволно преклонение пред величието.

➤ Хинени („Ето ме“): Това е противоотровата на „хитростта на дребно“. Вместо да се криеш, да шикалкавиш и да се свиваш, ти казваш: „Ето ме, аз съм тук, с цялата си отговорност“. Това е моментът, в който Пуерът пораства и приема Сатурновата дисциплина.

➤ Любовта към корена: Страхопочитанието идва от любов. Това потвърждава, че без поемане по Пътя на сърцето, Сатурн носи тирания и скованост. Когато обичаш Истината, ти се боиш да не я предадеш – това е най-висшата форма на дисциплина. Затова Мъдростта идва накрая – след като отвориш сърцето си за истината, от която се ражда мъдростта. Обичта и почитта към миналото, са признание за осмисляне на придобития опит.

➤ Любовта към земята: Обработването на земята е символ за обработването на тъмнината и хаоса в нас. Трудолюбието и дисциплината са ни заложени, въпросът е да открием плодородната почва, на която да засеем семето, което ще даде плод. Тук идва дълготърпението като потенциал и доверието, че дори и да не видя плода веднага, дори и да ме няма, той ще разцъфне, че даже ще нахрани и другите след мен.

➤ Скептичността към новото: Осъзнаването, че стъпваме на старото, за да се роди новото, означава да приемем нещо различно от това, което вече познаваме, защото придържането към него е страх от неизвестността и липса на доверие във вътрешния закон. Не знам всичко, не можем да знаем всичко и затова в Библията се казва „Да бъдете като децата“. Тогава можем да открием и радостта, която иначе сме заменили със скръб. По какво скърбим всъщност днес?

➤ Жертвеност и Жертва: Комфортната илюзия, че сме жертва на обстоятелствата вече е в разпад и е изгнила, не можем да останем вече в нея. И когато я оставим, излиза сянката на жестокостта и насилието, които вече не можем да скрием, защото няма зад какво да ги скрием, макар да ги проектираме навън. Какво сме готови да жертваме, за да трансформираме жестокостта, зад която е стаен дълговековният гняв? Каква цена сме готови да платим и от какво сме готови да се освободим? Може би това е моментът, в който спираме да се оплакваме от „съдбата“ и заявяваме присъствието си тук и сега.

➤ От външен към вътрешен закон: В астрологията Сатурн често се нарича „Господарят на кармата“. Това се пренася в разбирането за законите като механизъм за отговорност и последствия. Ако законите не се спазват или са несправедливи, обществото изпитва „сатурнови“ кризи – застой, тежест и чувство за несправедливост.

➤ Сатурн активира „жътвата на посятото“: В българския фолклор поговорката „Болен здрав носи“ е предупреждение, че ако не проявиш мъдрост (сатурнова ценност), ще носиш товар, който не е твой.

➤ Смъртта на Стария Крал: Старите структури (институциите) често се втвърдяват до степен на чупливост. Тяхното обновление в психологически смисъл става чрез външен или вътрешен колапс. Тъй като корупцията е хаос, маскиран като ред, тя неизбежно води до структурна дезинтеграция. Системата „изгаря“ от собственото си триене. Обществото трябва да спре да захранва системата с енергия и подчинение, а това става на индивидуално ниво. За да не се превърне разпадът просто в анархия, трябва да се изгради нова структура върху здравите темели, която да отсее житото от плявата, за да съхрани мъдростта и богатството на предците, като го обнови и трансформира (не го хвърля на боклука, нито го отрича!). Колкото повече бягаме от миналото, толкова повече ни застига. За да има обновление и възкръсение, преди това се спускаме към корена, за да се устремим към Слънцето и да се обновим.

➤ Страданието и тежестта в Сатурновия принцип не са случайни, а целят вътрешно израстване и разширение на съзнанието чрез смирение, ясна структура, ред, дисциплина и милосърдие, култивирало благоговение. Това е здравото и осъзнато отношение към Бащата и благодарността за неговата мъдрост.

➤ Да бъдеш Мъдрец означава да имаш силата да преобразиш своята Сянка. И това е най-голямата мъдрост, на която сме способни – да възкръснем в своята светлина.

Лице в лице със смъртта в зряла възраст

Интегрирането на архетипа на Мъдреца е задачата на втората половина от живота. Когато сме млади, трябва да се научим как да живеем, а когато сме стари – как да умираме. Смъртта е психологически толкова важна, колкото и раждането. Юнг споделя, че когато сме заплашени от смъртта, Несъзнаваното очевидно я игнорира – животът се държи така, сякаш продължава. Това е психологически факт. Затова е по-добре за възрастните хора да продължат да живеят, да гледат напред към следващия ден, сякаш предстои да прекарат векове и да очакват с нетърпение великото приключение, което предстои. Тогава човек живее според природата и върви право към своята смърт. Когато обаче човек се страхува от смъртта и гледа назад, той се вкаменява и умира преди времето си.

Забравеното изкуство на усамотението

Във времена, когато самотата е повсеместна, когато човек може да бъде заобиколен от хора и да се чувства дори още по-отчужден, отколкото ако е сам, Мъдрият старец идва, за да ни научи на забравеното изкуство на уединението – доброволното оттегляне от обществото и способността за плавен преход обратно към света, когато дойде време за завръщане. Онези, които са пренебрегнали вътрешният си Аз (Себето) до такава степен, че съществуват единствено чрез връзките си с другите, не са успели да чуят своя вътрешен глас. Тяхната идентичност зависи изцяло от другите, затова те се губят в тълпата.

Идва време обаче, когато човек е принуден да се обърне навътре, когато осъзнава, че трябва да приеме самотния път към самореализацията, за да постигне мир. Несъответствието между външния и вътрешния свят на индивида, често е причината за кризата на средната възраст.

След дълго време Отшелникът може да постигне просветление и да се трансформира в Мъдрец, чувствайки отговорност да сподели мъдростта си с другите. В „Тъй рече Заратустра“ от Ницше, пророкът Заратустра напуска дома си на тридесетгодишна възраст и отива в планината, където се наслаждава на своя дух и самота в продължение на десет години, без да се умори от това. Но накрая в сърцето му настъпва промяна и една сутрин той застава пред слънцето и му проговаря така:

„Ти, велико светило! Какво би било твоето щастие, ако ги нямаше онези, на които светиш! Десет години ти се изкачваше до моята пещера: щеше да се умориш от своята светлина и от пътуването, ако не бях аз, моят орел и моята змия. Но ние те чакахме всяка сутрин, вземахме от теб твоето изобилие и те благославяхме за него.

Ето, аз съм уморен от своята мъдрост, подобно на пчела, събрала твърде много мед; имам нужда от протегнати ръце, които да го приемат. Бих искал да раздавам и разпръсквам, докато мъдрите сред хората отново открият радост в своята лудост, а бедните – в своето богатство. Затова трябва да сляза в дълбините, както правиш ти вечер, когато потъваш зад морето и все пак носиш светлина на подземния свят, ти, пребогато светило!

Подобно на теб, аз трябва да заляза – да сляза долу, както казват хората, при които искам да се спусна. Благослови ме тогава, ти, спокойно око, което може да гледа дори прекалено голямото щастие без завист! Благослови чашата, която иска да прелее, за да потече водата от нея златна и да разнесе навсякъде отражението на твоята радост. Ето, тази чаша иска отново да се изпразни, а Заратустра иска отново да стане човек.

Така започна залезът на Заратустра.“

Фридрих Ницше, Тъй рече Заратустра

Пътешествието на Мъдреца: В търсене на истината

Пътят на Мъдрия старец е този, който приема любовта към Истината. Да откриеш своята истина със сигурност не е лесна задача, защото там, където има път, това вероятно е нечий чужд път. Ние трябва да вървим сами там, където гората е най-тъмна и където няма пътека. Когато преживяваме тъмната нощ на душата, нашата истина може да се разбие на парчета и само така да осъзнаем колко безполезна е тя за нас. Истината, която действително има значение за нас обаче, не се разбива в момента на отчаяние. Тя ни поддържа и ни държи на повърхността, дори и все още да се бунтуваме срещу нея.

След като открие своята субективна истина и я изрази в света, Мъдрецът трябва да я съпостави с истината отвъд себе си. Истината задължително трябва да надхвърли нашата субективност, защото именно обективната истина ни заземява във вечното. Това е възможно само ако човек има връзка с Бога – едно Висше Аз, което завладява собственото му „аз“, така че, парадоксално, човек наистина да стане себе си. С други думи, индивидуалната воля се подравнява с обективната истина.

Древногръцките философи използвали думата апатея (apatheia – да не се бърка с „апатия“), за да опишат състоянието на мъдрост и спокойствие, в което човек се намира, когато е в съзвучие с този вечен център. Той престава да бъде обезпокояван от своите бурни емоционални колебания и приема всичко, което животът му поднася. За разлика от недисциплинирания човек, Мъдрецът е способен да съзерцава и да бъде тих, без постоянно да бъде нападан от собствените си дефекти и негативни мисли. Той е в мир с живота и със себе си, тъй като е приел своите слабости и е съсредоточен върху своя духовен дълг. В сърцето на всяко човешко същество живее един Мъдрец.

Най-високото постижение на Мъдреца е свободата от привързаност към преходните неща. Това не означава, че той трябва да стане аскет, а по-скоро, че знае дълбоко в себе си, че материалните грижи са от второстепенно значение, и затова не се страхува да ги загуби. Единственото нещо, от което се страхува, е загубата на своята душа.

Мъдрецът няма потребност да контролира или променя света. Неговата цел е чистото разбиране – стремеж да види истината за себе си, света и Вселената такава, каквато е, без изкривявания. Просветлението често се описва като „момент на истината“, който разсейва объркването и разкрива правилния път. Тази „освобождаваща истина“ е ехо на библейското обещание: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“. Тя не е просто интелектуален факт, а дълбоко вътрешно знание, което подравнява индивида с висшия смисъл.

По пътя на Мъдростта към Цялостност

Мъдрецът се появява, когато сме изгубили пътя. В България днес оловото на Сатурн тежи повече от всякога, защото духовната ни нищета е повсеместна. Този Старец не е някъде навън – той е зазидан в нашия колективен код, в царския род на Борис, в тишината на Иван Рилски, в Златния век на Симеон, в учението на богомилите и т.н. Той чака да кажем „Ето ме“, за да превърне хаоса ни в Път.

„Окото не се насища с гледане, нито ухото – със слушане. Стреми се, прочее, да отвърнеш сърцето си от любовта към нещата, които се виждат и да го насочиш към нещата, които не се виждат. Защото онези, които следват собствените си плътски страсти, оскверняват съвестта и унищожават Божията благодат.„

Chapter II The Imitation of Christ, by Thomas a Kempis, tr. by William Benham [1886]

Свободата идва, когато спреш да търсиш смисъл в „онова, което се вижда“ (формата) и го откриеш в онова, което не се вижда (Духа). Това е и тайната на твоето „Възкресение“ – да преместиш погледа си. Сатурн вече не е твоят тъмничар, а твоят пазител, защото сърцето ти вече не е „влюбено“ в оловото на света, а в неговото претопяване в злато. Възкресението е точно това – победата на Божественото в човека, но след като човекът е преминал през смъртта и пълното смирение на кръста. Божествеността идва като дар на Грацията, а не като претенция на егото.

Източници:

https://eternalisedofficial.com/2023/09/25/the-psychology-of-the-wise-old-man/

И. Хаджийски, Оптимистична теория за нашия народ

https://sacred-texts.com/chr/ioc/ioc002.htm