Какво не искаме да видим в себе си и в живота си? Кои закони отказваме да следваме и защо днес правото е в криза? Защо усещането за несправедливост се е загнездило така дълбоко вътре в нас и можем ли да живеем в синхрон със справедливостта, ако се самозалъгваме и отказваме да признаем, че съществуват общоуниверсални принципи на ред и справедливост, които не са създадени от човека? Срещу тях, обаче, някои от нас се бунтуват яростно, понеже ни пречат да правим каквото си искаме – да сме „свободни“ и едновременно с това мъченици, достойни за светци.

Аналогично, в психичния свят е същото. В психиката ни работят автономни сили, които дори да не съзнаваме, не означава, че спират да съществуват – напротив, те се активират с още по-голяма сила, понеже се съпротивляваме да ги признаем. Психиката също следва определени закономерности, които в случай, че отказваме да изследваме, често водят до разпад на нейната структура и тогава човешкият съд не може да понесе несъзнаваните съдържания в нея, а оттам настъпва хаос, вместо ред.

Кой създава законите и реда?

Латинската сентенция Ignorantia juris non excusat, която гласи, че Невежеството за закона не оправдава никого изглежда има по-дълбок смисъл, ако излезем отвъд едностранчивата рамка на позитивното право, което обикновено разглежда буквата, но не и духа на закона. При внимателен прочит откриваме, че става дума за невежеството по отношение на естественото право, което е израз на онези разумни и космични принципи, които създават ред и структура във всичко живо в пространството. Когато изберем да ги пренебрегнем съзнателно и оставаме невежи за тях, позитивното право започва да губи своя център, смисъл, вътрешна мяра и предназначение да уравновесява, т.е. да е справедливо. Формата остава, но животворящият принцип отслабва.

(Проф. Живко Сталев също е разглеждал връзката между позитивното и естественото право, поставяйки я в светлината на интуитивното право.)

Когато човек се самозабрави, омаян от въртенето около собствената си ос, започва да пише и прилага закони (lex), които постепенно се отделят от принципа на справедливостта (ius), който по същество означава равновесие. Тогава нормите престават да служат на реда и човека, но на личните желания, страсти и страхове. Това е същото като да си внушим и въобразим, че човекът е създал Слънцето и то е започнало да се върти около него, докато той сам пише как и кога точно да изгрява и залязва то, така че да обслужва хората по процедурния ред.

Учените отдавна вече са открили, че не Слънцето се върти около човека, а човекът около него. Каквито и колкото и закони да пишем, не можем да променим този факт. Следователно, естествените закони са хелиоцентрични, а не геоцентрични. С други думи, всички видове закони – природни, физични, биологични, правни и т.н. са подчинени на Слънцето и неговия ритъм. Когато сме извън този универсален ритъм, обаче, изглежда, че общото равновесие не се нарушава и Слънцето продължава да изгрява, независимо дали ние намираме случващото се в света за справедливо или не. По същия начин и естествените закони „изгряват“ всеки ден преди писмените – и след мрака.

Принципът на Маат и Везните

Днес Ius est ars boni et aequi (от лат. Правото е изкуството на доброто и справедливото/мярата) звучи като остаряла мисъл за наивници, понеже в изкривената форма на съвременното право, няма и помен от изкуство, тъй като за разлика от имитацията, в живото изкуство винаги присъства imago Dei. Това е разликата между имитацията на изкуство и оригинално изкуство – то те докосва, променя, одухотворява и смирява. Имитацията колкото и да е сполучлива, никога не прави това, дори и да те забавлява за кратко. После продължаваш да си все така гладен и жаден. Езикът, който ползваме ежедневно ни показва същото – изкуство – изкуствен и art – artificial . Когато липсва изкуство, остава изкуственото. Без art-а в нормите, остава имитацията (симулацията). Затова и писането на закони е акт на (нормо)творчество.

В римското право се прави разграничение между ius и lex. Lex е писаната норма, а Ius е принципът на справедливостта, който ѝ придава смисъл. Когато lex се отдели от ius, законът престава да бъде изкуство на доброто и справедливото, и се превръща в автоматичен механизъм. В психиката също има ius — вътрешна структура, има и lex — социални роли, правила и външни очаквания.

Правото не възниква с Гръко-Римската цивилизация и ако се върнем още по-назад в историята, ще стигнем до Египет, където символите са имали основно значение, а египтяните са ги познавали и използвали съзнателно. Именно там откриваме Принципът на Маат и какво точно измерва тя на везните. Това е мостът между право и психика – Ум и сърце – Дух и душа – Мисъл и чувство. Везните не мерят колко и дали си живял скромно и морално, нито притеглят кой има повече пари и власт, но мерят прецизно дали си живял в лъжа или истина – в цялост и равновесие или не. Общоизвестният мит за Маат е универсален символ, което означава, че везните са вътре в нас тук и сега.

Когато вътрешният закон бъде подменен, човек започва да живее по чужди „закони“, а везните се наклоняват в полза на натежалото сърце. Всеки чувства, усеща и преживява наклоняването на везните, особено ако разликата между блюдата е голяма. Интересен факт е, че думата магистрат, произлиза именно от Маат.

Психология на правото

Свикнали сме да търсим причините навън – в институциите, в законодателите и в системата, макар ние да сме съществена част от самата нея. Правото е обществен инструмент, създаден да урежда отношенията между хората, но при по-внимателен прочит, ще забележим нещо по-съществено – всяка правна система отразява определено вътрешно състояние на съзнанието. Преди да се превърне в кодекс, законът съществува като принцип. Преди справедливостта да бъде наложена отвън, тя се преживява или нарушава отвътре.

Психология на правото и в частност аналитичната психология, изследва същото – действащите в психиката ни автономни сили (архетипни структури), които носят вътрешен ред, баланс и мярка или обратното – разрушителен хаос. Когато ги отричаме или изтласкваме, настъпва криза – първо вътрешна, а после и външна. Затова все повече учени, юристи, психолози, философи и въобще хора, работещи в социалната и хуманитарната сфера, започват да изследват връзката между правото като външен ред и психиката като вътрешна структура. Съвременната криза в правото не е само юридически проблем, но симптом за криза в човешката психика и съзнание, който ни насочва към полето на несъзнаваното.

От години наред общувам с колеги юристи и наблюдавам, че процентът на страдащите от тревожност, депресия и зависимости, се увеличава експоненциално. Колкото по-пълни са джобовете, сякаш толкова повече обеднява душата и тогава нито социалният престиж, нито парите и частните самолети или удобната държавна служба, могат да компенсират чувството за празнота и загуба на връзка със себе си.

Не е изненада, че в последните 10 години, все повече юристи се ориентират към други професии или различен начин на работа, където откриват смисъл и се чувстват полезни, тъй като когато правото прогресивно губи връзка със своята душа и законът със своя дух, обществото става все по-цинично по отношение ролята на магистратите и адвокатите в него. Това създава отрицателна обратна връзка, при която все по-негативното обществено възприятие за юристите, задълбочава усещането за изолация, което тежи върху живота на много от тях.

Кризата на смисъла в юридическата професия изисква промяна в начина, по който гледаме както на правото, така и на себе си като практикуващи го, независимо под каква форма. Макар финансовите възнаграждения и престижът да мотивират силно мнозина, те рядко осигуряват по-дълбокото усещане за цел и удовлетворение, които поддържат човека в дългосрочен план. За да се изправим срещу неудовлетворението и когнитивната дисоциация, проникнали в професията, е необходимо да надхвърлим повърхностните решения и да се ангажираме с по-дълбоките, често несъзнавани сили, които оформят преживяването ни като хора и юристи.

Това означава не само да култивираме личното си благополучие, но и да изследваме по-широките системи и структури, в които функционираме. Докато не се осмелим да погледнем към несъзнаваните мотиви, страхове, компромиси и зависимости, които ни движат, ще продължим да се въртим в същия порочен кръг на лично и професионално изтощение, понеже и двете са взаимосвързани. Интегрирането на психологията в правото е не само необходимо, но е и израз на принципа за неделимата цялост. Дълбочинната психология на Юнг е едно добро начало.

(Препоръчвам силно статията The Soulful Lawyer: Jungian Practices for Legal Professionals)

Архетипи в правото

Карл Юнг разглежда правната система като колективна, архетипна структура, създадена да внесе ред в хаоса, но често функционираща като Персона, която прикрива Сянка на непочтеност и несправедливост. Строгото и ригидно придържане към законите, все по-често действа като прикритие за неморални действия, позволявайки на хората да пренебрегнат личната си съвест. Ключовите аспекти през перспективата на аналитичната психология са:

Архетип на Справедливостта

Правната система е движена от потребността за ред и справедливост като често разиграва архетипната динамика между доброто и злото. Блестящ пример са филмите Адвокат на дявола и Мълчанието на агнетата. Архетипите на съдията, обвинител – обвиняем, защитника и свидетеля обитават всяка психика – на лично и колективно ниво. Ако погледнем честно навътре в себе си, ще видим, че те всички са там, макар при някои хора, да са по-силно изразени и активни. Всички те си взаимодействат непрестанно, но архетипът на справевливостта е най-тясно свързан с този на съдията, тъй като именно той е този, който държи рамката на закона и който мери на везните, след като е допуснал и разгледал всички гледни точки.

(Може да видите повече в статията Сянката на осъждане и Грацията на помилване)

Работа със Сянката (в правото)

Сянката в правото е жаждата за власт, прикрита като служба в името на справедливостта и тя има няколко лица. При професионалистите това е идентификацията с ролята – „Аз съм законът.“ Там, където позицията започва да храни егото, победата става по-важна от истината, а процедурата – по-важна от човека. Рационалността се използва, за да се потисне съвестта, докато вътрешната истина и мяра се заглушават в името на интереса на клиента, макар неговата защита да противоречи на вътрешния принцип и това днес удобно се нарича „професионализъм“ и „справедливост“.

При клиентите сянката често е проекция, затова те често не търсят справедливост, а оправдание, тъй като обикновено искат някой друг да носи моралната тежест. Често са водени от желанието законът да узакони болката, гнева или желанието им за отмъщение, плащайки на защитник, който да поеме тежестта на конфликта вместо тях.

При институциите сянката е страхът от разрушителния хаос, който дебне на всяка крачка. Затова системата предпочита илюзия за ред пред истината за зависимостите, създали този „ред“. Предвидимостта е важна за правната сигурност, от една страна, но от друга – втърдява всеки опит, изправен пред морална сложност, лична отговорност и движение, различно от застоя, а така законът става ригиден и се превръща в механизъм, който защитава самия себе си. И още по-същественото – изцяло се пренебрегва индивидуалния човек.

Най-дълбоката сянка обаче, е разцеплението между вътрешния и външния закон. Човекът вътрешно знае едно, но външно прави друго и колкото по-дълго живее с това противоречие, толкова повече се вкаменява и става циничен. Затова кризата не е просто институционална и професионална. Тя е психична и дълбоко човешка.

(Какво е колективна сянка и проекция можете да прочетете тук)

Персона – сваляне на маската

Персоната или социалната маска съчетава едновременно това как бихме искали да представим себе си пред света и как бихме искали светът да ни вижда. Тя служи за адаптация, но адаптацията не винаги е препоръчителна, когато става дума за вътрешния закон. Персоната определя нашата социална идентичност и се формира във връзка със социалните роли, които имаме – юрист, психолог, адвокат, съдия, родител и т.н. Тя е лицето, което носим, за да се представим в обществото и да бъдем приети от него. Персоната има полезна функция, защото е мост между нас и света – тя е първото впечатление. Затова е необходима и чрез нея заемаме място си в света.

Но когато Персоната се превърне в идентичност и се вкопчим в нея, тя замества живия човек. Правото е една от сферите, в които Персоната е особено силна. Адвокатът, съдията, прокурорът – всички те носят лице, което трябва да изглежда компетентно, рационално, безпристрастно, „обективно“. Това лице създава доверие. Напрежението възниква, когато ролята се превърне в самоличност и представа за това кои сме отвъд нея. Например, когато съдията продължава да се държи като такъв и извън съдебната зала в семейните и приятелските си отношения. Или адвокатът, който е свикнал да защитава (спасява) клиенти по време на дело, но продължи да го прави и извън него с всички хора. Или когато имаш нужда да бъдеш прав на всяка цена, сякаш е битка на живот и смърт. Кой ще бъдеш ти, ако не трябва да се бориш, доказваш, пазиш или премълчаваш истината през цялото време?

При юристите Персоната често е свързана с доказване, свръхотговорност и свръхконтрол. Когато свалим тази маска, обаче, често под нея се открива някой, който жадува за лекота, мекота и връзка със собствените си чувства, тъй като е изморително да си постоянно в режим на готовност да излезеш на бойното поле. Някой, който разбира, че стойността му не винаги има нужда да бъде доказвана и обяснявана – и то на всяка цена. Чувството за стойност обаче, не идва от социалната роля.

Когато „буквата на закона“ стане по-важна от духа на справедливостта и защитата на личния интерес измести търсенето на истина, тогава Персоната на правото прикрива неговата сянка. Сянката в правото не е просто „корупция“ или „система, която не работи“. Тя е по-фина – да докажеш, че си значим, да спечелиш на всяка цена, да рационализираш моралния компромис, защото „така работи системата“. Тя е отказът да видиш собственото си участие в подмяната на реалността. И именно тук се ражда вътрешният разлом, защото човешката психика не търси само професионална ефективност – тя търси цялост и вътрешен ред.

Влияние върху юристите

Повечето юристи преживяват криза на смисъла поради сливането с професионалната Персона, която трябва да поддържат в съвременната правна действителност, ведно със симулацията на законност. Това налага работа със Сянката, за да се възстанови вътрешният баланс. В опит да бъде „обективно“, съвременното право изключва чувството, съвестта и интуицията, но заедно с тях и взаимодействието с реалния човек и реалните хора. На тяхно място остават правила, роли и институции, които функционират механично, но без живо съдържание и смисъл.

Юридическото образование масово е изключило символното мислене, наблягайки на рационалното, но заедно с това е изключило и моралния закон, който е в основата на принципа на справедливостта и вътрешната мяра. Така студентите, макар и първоначално ентусиазирани, бързо разбират, че справедливостта вече не е основният център в юридическата работа и затова, когато дойде време да завършват, голям процент от тях не продължават практика в полето на правото.

За съжаление, бъдещите юристи скоро осъзнават, че ако искат да се адаптират „успешно“ към система, която изисква лоялност към колективно наложени правила, интереси и „ценности“ с все по-съмнителна стойност, ще трябва и те като другите да сложат превръзка на очите, за да останат „безпристрастни“. Вследствие, позитивното право се превръща в израз на колективната сянка в среда, в която хората започват постепенно да губят ясното си зрение и воля да открият вътрешния си закон.

Наскоро познат адвокат спонтанно ми сподели, че вече е изморен да носи отговорност за другите и аз от личен опит знам, че това се случва не заради самата битка, но заради чувството на безмислие и подмяната на живия закон с изкуствени процедури и правила, създадени основно, за да обслужват политически и икономически интереси. Все повече практикуващи юристи се страхуват да заемат ясна позиция, за да не загубят служебното си място или да изпуснат поредния голям клиент. Но това лишава човека и професионалиста от достойнство. Като добавим и обстоятелството, че на съвременния адвокат се налага да съвместява и ролята на терапевт, картината става още по-наситена.

Масово законите се пишат от хора, лишени от вътрешна мяра, водени от колективния нагон за власт. Затова става все по-трудно да се практикува тази професия, дори и в действителност да имаш нужните качества за нея, тъй като предназначението на закона да пази хората от посегателства, да въвежда ред и да носи чувство за сигурност и справедливост, се е превърнало в една химера. Парадоксът е, че част от юристите, които познавам и които притежават нужните качества за тази професия, днес не я практикуват, за сметка на други, които я упражняват, въпреки че не притежават правна психика, както я нарича проф. Живко Сталев.

Дори и студентите във втори курс вече знаят, че днес няма реална допирна точка между закона и справедливостта, а в повечето университети, това даже не се коментира, сякаш не съществува разпад в правния свят (той е повсеместен, разбира се и взаимосвързан). И когато се стигне дотам, че хората започват да се страхуват и съмняват (не без основание) в писането и приложението на закона, тогава Везните се наклоняват застрашително. В такива условия, именно самопознанието може да ни помогне да възстановим вътрешното равновесие, за да поемем в противоположната посока – на събиране.

Психологически типове | Карл Юнг

Теорията за психологическите типове и вродените психологични нагласи, които Юнг разглежда подробно, намира приложение и в правния контекст, където професионалистите, занимаващи се с право, могат да научат много за себе си и за своите клиенти при разрешаването на конфликти, водене на бизнес преговори и съдебни дела. Тъй като повечето юристи са с водеща екстрaвертна нагласа с доминираща мисловна функция и ясно изразена ориентация към преценка и структура, чрез работа с психологическите типове, се разкрива тяхната по-слабо развита интровертна страна и функцията чувство, например. Именно тези аспекти често остават в сянка, непознати и дори подценявани. Затова работата с психологическите типове е начин човек да разшири вътрешния си хоризонт отвъд професионалната си роля.

За да се активира въображението и да се намали свръхидентификацията с рационалния ум, в аналитичната работа се използват образи, архетипни карти, символика на числа, анализ на сънища и проследяване на повтарящи се житейски модели. Тези подходи събуждат творческия потенциал на несъзнаваното, което при много юристи остава скрито зад силната професионална Персона. Затова макар днес Темида да е с превръзка на очите, това не значи, че и занимаващите се с право, следва да носят такава.

Темида без превръзка

Преди време се замислих защо въобще Темида има превръзка на очите, понеже макар днес да се твърди, че е символ на безпристрастност, е много по-реалистично да символизира отказ от ясно виждане за случващото се пред очите ни. Особено предвид очевидния факт на многобройните пристрастия в правния свят. При исторически преглед на митологията за Темида, става ясно, че тя е свързана от Древността с Маат и в действителност е изобразявана без превръзка на очите. Не се нуждаела от нея, тъй като била способна да вижда в бъдещето и миналото, както и от меч, защото като богиня, тя представяла Божествения ред.

По римско време я наричат Юстиция и тя вече била изобразявана с меч и превръзка на очите. Изниква въпросът защо днес в приложението на правото почти никой от практикуващите го, не говори за Божествен ред и справедливост, въпреки че цялата история на правото дотук, говори именно за това? И дали превръзката, сложена преди няколко века, не символизира безпристрастност, а доброволна слепота? Темида/Юстиция и до днес не навсякъде е изобразявана с превръзка на очите, например във Върховния съд на Илинойс. Когато минаваме през изпитания и трудни времена, макар и болезнено, е за предпочитане да останем с широко отворени очи за случващото се (вътре и вън от нас), защото е опасно да сме едновременно невиждащи и с меч в ръка.

Раждане на вътрешния закон

Мари-Луиз фон Франц отбелязва, че за разлика от правните системи, психиката не функционира чрез еднозначни и непротиворечиви правила. Обраното – тя е пълна с противоречия, парадокси и напрежения, които не могат да бъдат разрешени чрез механично следване на „колективния закон“. В приказките, както и в живота, човекът (героят) е изправен пред ситуации, в които няма готова формула и отъпкан път, по който да мине. Там той не следва „колектива“, тъй като в случай, че го правеше, нямаше никога да намери своя път и вътрешна сила да стигне до двореца на принцесата и да победи дракона. Пътешествието на героя изключва сляпо подчинение, но развива силата на ясното съзнание.

Именно противоречията изискват от хората да развият свой собствен вътрешен морал, свобода на мислене и отговорност за вземане на самостоятелни съзнателни решения. Единственото „правило“, което остава непроменено и устойчиво, е инстинктивната мъдрост, която знае повече от социалната маска и е доверен съюзник на човека. Поемането по пътя на индивидуацията не е бягство от писания закон и колектива, но обединяване на външния и вътрешния свят. Раждането на вътрешния закон не отменя формата – връща нейния дух и така я изпълва със съдържание. И когато това се случи, човекът поема риска да бъде цял, дори когато това го поставя в противоречие с колектива и загуба на илюзиите. Затова както Юнг, така и Мари-Луиз фон Франц са подчертавали недвусмислено едно и също – да не се превръщаш в „юнгианец“, но да откриеш личния си мит.

Да опознаеш себе си означава да се свържеш с дълбините на собствената си душа. Тогава терапията и законите могат да бъдат ценни ориентири, но не могат да бъдат крайната цел и не могат да родят вътрешния закон. Ти си единственият, който може да направи това и да открие своя собствен път, който макар и стръмен, води към необятни простори и чудновати приключения. И ще знаеш, че са твои.

И тогава, когато застанеш пред Маат и нейните Везни, душата ти ще знае истината.

(Виж Анимус в Несъзнаваното на женската психика: Връзка с animus possidendi)